Русия – Връх Елбрус 5642 м.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Дата на изкачване: 12 септември 2025 година.
Държава: Русия
Връх: Елбрус – 5642 м.
Изкачили върха: Димитър Томов, Десислава Маринова
Височина в Европа: № 1
Проект: „49 Европейски първенци“
Изкачена надморска височина: 1706 м.
Разстояние на прехода: 5,80 км.
Време за изкачване:  Продължителност 10 дни.
Необходима екипировка: Зимна туристическа екипировка.
Описание на изкачването: Дълъг преход с надморска височина над 5000 м.
Най-добро време за посещение: Юли – септември.
Настаняване: Базов лагер 7 Summits
Ограничения: Не, но не забравяйте да вземете паспорта си.

 

 

 

 

 

Карта на маршрута до връх Елбрус от Терскол.

Проект „49 първенци“: Поглед към покрива на Европа. Началото на едно непредвидено приключение!
Когато вълната те носи, а планината изисква респект

Връщайки се назад в спомените от отминалата 2025 година, няма как да не изпитаме гордост. Тя беше изключително успешна, динамична и ключова за нашия голям проект. Стъпка по стъпка, връх след връх, ние устремено следвахме голямата си цел – амбициозната инициатива „49 Европейски първенци“. През юни същата година планината ни допусна до своите крале – успяхме да изкачим втория и третия по височина гиганти на континента, величествения Мон Блан и техничния Дюфуршпитце. Еуфорията беше огромна, а когато си на върха на вълната, съзнанието ти веднага започва да търси следващото предизвикателство. А то беше само едно – абсолютният първенец на Европа, загадъчният и суров Елбрус.

Още в средата на юли Деси, водена от планинарския си устрем, започна упорито да настоява: „Трябва да тръгнем през септември към Кавказ!“. Истината е, че Кавказ изобщо не влизаше в плановете ни за тази година. Бяхме уморени, а и логистиката изглеждаше плашеща. Но в алпинизма има едно неписано правило – хванеш ли добрата вълна и форма, не бива да я изпускаш.

Докато Деси чертаеше планове, у мен се промъкваше едно странно, нетипично за позитивния ми характер усещане. Изпитвах дълбок, почти суеверен респект към тази планина. Имах някакво лошо предчувствие, свиване в стомаха, че този път нещо може да се обърка, че Великият Кавказ ще ни изпита до краен предел. Аз винаги съм нахъсан, винаги тръгвам с мисълта „ще се видим на върха“, но този път Сянката на Елбрус тегнеше над мен. Въпреки вътрешния ми глас, накрая склоних. Приключението ни зовеше.

Планирането и подготовката трябваше да се случат в режим на пълна мобилизация и военна скорост. Времето ни притискаше. Първото изпитание бяха руските електронни визи. Процедурата се оказа истински лабиринт – кандидатствахме онлайн, а международната такса от 90 щатски долара трябваше да бъде преведена по банкова сметка чак в Абу Даби. Последваха дни на напрегнато чакане, но късметът беше с нас. След точно една седмица вече държахме в ръцете си одобрените еднократни визи за Русия, валидни от 12 август до 10 октомври 2025 г.

Паралелно с визите, от края на юли течаха и сложни преговори с Ксения Котляр – местен водач с легендарен статус, зад чийто гръб стоят стотици успешни изкачвания на Елбрус. С нейна помощ фиксирахме златния прозорец за нашия щурм: 6 – 13 септември.

Дотук добре. Но как се стига до подножието на Кавказ в период на тежка международна изолация и война? Закупуването на самолетни билети до Минералние Води се оказа мисия почти невъзможна за обикновен български гражданин. Картите не работеха, сайтовете блокираха. В този критичен момент на помощ дойде нашият познат Александър. Чрез свой близък приятел с двойно гражданство, той успя да направи магия и да ни купи билети директно през руската система. В средата на август вече бяхме спокойни – имахме двупосочни самолетни билети от авиокомпания „Азимут“ с полет от Истанбул. Цената им беше съвсем разумна за тези времена – около 1300 лева общо за двамата.

Финансовата равносметка за логистиката на място, водача и престоя възлезе на 4260 щатски долара. Сума, която включваше всичко необходимо за оцеляването и успеха ни: първокласно настаняване в хотел в Терскол (през първите два дни и в последния ден преди полета обратно), нощувки и пълно изхранване в тежкия високопланински лагер на 3800 метра, всички вътрешни трансфери и, най-важното, наемането на ратрак (снегоход) за решителния ден на изкачването. Картата беше начертана, оставаше само да тръгнем.

Ден 0: 5 септември – Логистичният пъзел и розовите автобуси на Истанбул

Денят на заминаването дойде с тежки раници и ускорен пулс. На 5 септември натоварихме огромната си екипировка и потеглихме от Перник. Първата ни спирка беше София, където стигнахме с влак. Избрахме този начален ход съвсем умишлено – точно до Централна жп гара се намираше международната автогара и спирката на автобусите на „Арда Тур“.

Защо автобус до Истанбул ли? Защото това беше единственият начин да спасим бюджета на експедицията. Билетът ни струваше скромните 50 лева на човек. За сравнение, директният самолетен полет София – Истанбул с Turkish Airlines гонеше безумните 400 евро на седалка. Другата алтернатива – нискотарифната Pegasus – също отпадна бързо след кратко проучване. Техните полети ни обвързваха с кошмарен и твърде дълъг престой на летището, гарниран с изтощителен и скъп трансфер между двете отдалечени летища в мегаполиса. Автобусът беше нашето спасение.

Нощта в автобуса премина в полудрямка и мисли за кавказките ледници. Рано сутринта на 6 септември, докато градът още се събуждаше, слязохме на хаотичната и огромна автогара Esenler Otogari. Ако никога не сте били там, представете си истински човешки мравуняк. Прекарахме около 30 минути в лутане напред-назад с тежките раници на гърба, опитвайки се да разгадаем логиката на гарата и да открием трансфера за летището.

И ето един ценен съвет за всеки, който ще извърви нашия път: автогарата представлява един колосален кръг с близо 162 номерирани платформи по периферията. Точно в идеалния център на този кръг, сякаш на отделен остров, е разположена спирката за директните летищни автобуси (Havaist). Няма как да ги сбъркате – те са огромни, яркорозови и изглеждат като пратеници от друг свят на фона на сивия асфалт.

Купихме билети, качихме се и не след дълго бяхме на модерното Istanbul Airport. Тъй като бяхме подранили сериозно, първата ни и най-важна мисия беше да се отървем от огромните, тежки денкове с екипировка, които ни превръщаха в бавноподвижни мишени. Чекирахме багажа си предсрочно и най-накрая си поехме дъх. Предстояха ни няколко часа чакане на терминала – часове, прекарани в прелистване на карти, преглеждане на прогнозата за времето и тихо вълнение преди полета към Минералние Води. Русия и Великият Кавказ ни очакваха, а предчувствието ми продължаваше тихо да шепне в главата ми…

Ден 1: 6 септември – Руска земя, езикови бариери и първа среща в Терскол

Следобедът на 6 септември ни посрещна с меко слънце и усещането, че приключението вече необратимо е започнало – кацнахме благополучно на летището в Минералние Води. Формалностите по границата преминаха без излишни усложнения и щом излязохме в залата за пристигащи, бързо открихме нашия шофьор. Навън ни очакваше малко бусче, в което вече се настаняваше останалата част от експедиционната ни група.

Общо бяхме шестима души. Освен нас с Деси, всички останали момчета и момичета бяха от различни краища на Русия. Още при първите опити за контакт обаче ни удари вълната на реалността – никой от тях не говореше и дума английски. „Какво щастие за мен!“ – помислих си с лека ирония. Очертаваше се през следващата седмица да провеждам дълги, задълбочени разговори основно със самия себе си или да разчитам на универсалния език на жестовете и планинарското приятелство.

Пътят от летището ни преведе през красиви, постепенно издигащи се пейзажи и привечер най-накрая пристигнахме в Терскол – малко, закътано селце в подножието на Елбрус, което живее изцяло с пулса на планината. Настанихме се в уютен местен хотел, където свалихме градските дрехи и веднага се отправихме към ресторанта за вечеря.

Това беше моментът на официалното ни запознаване. На масата към нас се присъедини и нашият главен водач – Ксения Котляр. Излъчването ѝ веднага респектираше; в очите ѝ се четеше онази сигурност, която притежават само хората, прекарали половината си живот сред ледовете на Кавказ. Докато опитвахме от местната кухня, ледовете между нас и руските участници започнаха бавно да се топят, въпреки езиковата бариера.

Вечерта обаче не беше само за забавление. Веднага след вечерята се прехвърлихме към съществената част – щателна проверка на наличната екипировка. Ксения прегледа всеки панталон, яке, ръкавици и котки. В планина като Елбрус компромиси с облеклото не съществуват; всяка пропусната дребна подробност горе се плаща с измръзване. След прегледа последва кратък, но стегнат брифинг за утрешния ден, в който трябваше да направим първото си аклиматизационно излизане.

Денят беше изключително дълъг, умората от пътуването и напрежението си казваха думата. Без да губим време в излишни приказки, се прибрахме по стаите. Легнахме си рано, заслушани в тишината на Терскол, а в съзнанието ми все още отекваше онова тихо, предчувстващо вълнение. Утре планината щеше да ни покаже първото си лице.

Ден 2: 7 септември – Дъжд, мокър сняг, жестоки пришки и една щастлива Жигула

Вторият ни ден в Кавказ ни сблъска челно със суровата реалност на планината и ни напомни, че тук правилата се определят от природата, а не от нашите планове. След стабилна закуска се отправихме на първото си важно аклиматизационно изкачване към Международната астрономическа обсерватория, кацнала на връх Терскол (3150 м).Идеята беше на връщане да се отбием и до известния водопад „Девичьи косы“ („Момински плитки“).

 

Планината обаче реши да ни изпита още от старта. Времето изобщо не беше на наша страна. Още по време на изкачването ни застигна студен, проливен дъжд, който напоително ни проверяваше доколко са водоустойчиви якетата ни. С навлизането във височина температурите паднаха рязко и горе, при самата обсерватория, дъждът премина в гъст, мокър сняг. На слизане времето отново обърна на дъжд. Резултатът? Станахме буквално вир-вода – от онези състояния, в които усещаш влагата чак в костите си.
За капак на всичко, точно за този ден бях решил да обуя чисто новите си обувки La Sportiva. Кардинална планинарска грешка, която платих скъпо. Едва слязох до долу. На петата ми се отвори такава чудовищна пришка, че всяка следваща стъпка се превърна в истински ад и тест за волята. В главата ми веднага изплува онова мое начално лошо предчувствие – нима планината започваше да ме пречупва още от първия баир?

 

Първата ни мисия в Терскол беше да намерим аптека. Купихме специално мазило и възможно най-дебелите и здрави медицински пластири. Бях решен да овладея положението на всяка цена, защото пред нас стоеше голямата цел, а тя нямаше да ни чака да ближем рани.
Прибрахме се в хотела да превържем бойните белези и да си поемем дъх. В стаята липсваше всякакъв лукс. Нямаше Фейсбук, нямаше Ютуб, нямаше го денонощния шум на социалните мрежи. И тогава се случи нещо странно, но много красиво – без дигиталния свят, реалността около нас изведнъж стана по-плътна. Светът някак си се сви до размерите на стаята, до човека до теб, и остана на една ръка разстояние. Стана истински.

Въпреки умората, болката в крака и сивото време, решихме да не прекарваме целия следобед затворени и излязохме на кратка разходка. Терскол се оказа точно такова, каквото си го представяхме – малко, автентично алпийско градче, в което всичко е подчинено на планината. Покрай главната улица се редяха няколко магазина за специализирана екипировка, един пункт за отдаване на инвентар под наем и едва шепа скромни кафенета и местни кръчми (чебуречни).

Докато се прибирахме към хотела, на едно от малките кръгови кръстовища станахме свидетели на класическа кавказка картинка: една стара, оръфана Жигула дрифтеше брутално, пилеше гуми по мокрия асфалт и цепеше тишината с рев на двигател. Успяхме да я заснемем с телефоните и в този момент се разсмяхме с глас. Осъзнахме колко малко му трябва на човек, за да изпита чисто, детско щастие – просто малко адреналин в сивия ден.

Прибрахме се в стаята, сложихме екипировката да съхне и легнахме с една-едничка мисъл и гореща надежда – утре времето да бъде по-благосклонно към нашия проект.

 

 
Ден 3: 8 септември – Провалена аклиматизация, финансово фиаско и коварният патладжан

Новият ден ни изправи пред поредната порция кавказки изпитания, които доказаха, че в тази планина нищо не се случва по план. Прогнозата отново беше безпощадна – тежки облаци и предстоящ дъжд. Поради лошото време аклиматизационният ни план се провали и бяхме принудени да останем на по-ниска височина от предишния ден. В алпинизма това е сериозен регрес, който може да изиграе лоша шега с адаптацията на тялото горе. Ние обаче стискахме зъби и се успокоявахме с мисълта, че според метеорологичните карти прозорецът от хубаво време наближава.

Изкачихме се до емблематичната местност „Пирожковая“, откъдето при ясно време се открива страхотна гледка към страховития връх Донгузорун (4454 м) и неговия легендарен ледник „Седмицата“ (наречен така заради перфектната форма на цифрата 7, изписана от вечния лед по скалите). Когато стигнахме до станцията на стария лифт обаче, изведнъж ме побиха ледени тръпки. Нещо дълбоко в мен, някакъв чист животински инстинкт, крещеше да не стъпвам на тази конструкция. Но небето ставаше все по-черно, времето се затваряше и нямахме голям избор.

За да удавим напрежението, направихме това, което всеки прави на „Пирожковая“ – опитахме от прочутите местни пирожки, гарнирани с гъст домашен айрян, а по склоновете наоколо дори намерихме диви малини. Въпреки вкусната храна, чувството на безпокойство и страх не ме напусна. Когато групата реши да слиза обратно с лифта, аз категорично отказах да се кача. Вместо това обърнах раницата и се спуснах надолу на бегом. Прекосих целия маршрут на един дъх, тичайки по каменистите пътеки, и се добрах до долната станция само 8 минути след като лифтът свали останалите. Добре че, пришката от предния ден бе добре превързана.

След кратка почивка дойде време за следващата важна стъпка – посещението на гардероба за алпийска екипировка под наем. Ксения отрано ни беше предупредила, че Елбрус не прощава и нашите стандартни зимни обувки и пухенки, с които катерим в Алпите и България, тук ще ни оставят без пръсти от студ. Наехме всичко необходимо: масивни високопланински обувки Kailash, огромни тежки пухени якета и дебели пухени ръкавици (митени) за Деси.

Останахме последни в магазина, групата и Ксения вече си бяха тръгнали, когато продавачът ни съобщи крайната сметка. В този момент над нас се стовари истински финансов гръм. Деси беше направила колосален гаф! Какво беше гледала в ценоразписа, не знам, но в главата ѝ се беше запечатала цената за наем за един-единствен ден. Тя изобщо не беше съобразила, че тази екипировка ни трябва за целия престой в горния лагер – общо четири дни. Продавачът издиктува сумата, а ние се погледнахме умно… после погледнахме умно и него.

Изсипахме на тезгяха всичките си налични рубли, добавихме последните 50 евро от джоба ми – и пак не достигаха! Наложи се спешно да звъним на Ксения, която се върна, влезе в ролята на дипломат и след тежки преговори издейства малка отстъпка. Успяхме да платим, но останахме буквално с нула рубли в джоба. А пред нас имаше още цели пет дни в Русия! Единственото ни спасение беше, че в хотела пазехме „неприкосновен резерв“ от още 50 евро. Ксения ни ги обмени джентълменски, за да имаме пари поне за храна за следващите вечери в Терскол, тъй като горе на ледените лагери кеш нямаше да ни трябва.

 

Същата вечер един от новите ни приятели в групата, Владимир, ни покани на вечеря в местния ресторант „Рахат“. Поради финансовия колапс се наложи да поръчваме изключително предпазливо, пресмятайки всяка рубла, за да не надхвърлим лимита за вечерта. Като им разказахме за нашия гаф с наема, цяла вечер шегите бяха за наша сметка – как сме горди собственици на модерни дебитни и кредитни карти, които в тази част на света просто… не работят. Влади се оказа страхотен пичага – невероятно силен и здрав мъж, физически достоен съперник на Анатолий Букреев. През цялото време се опитваше с усмивка да научи някоя и друга дума на български.

За предястие решихме да пробваме специалитета на заведението – салата „Рахат“. И точно тук се роди Гаф Номер Две, който се оказа далеч по-коварен от първия. Салатата беше феноменална: микс от свежи зеленолистни, печени чушки, чери домати, запечен патладжан и крехък телешки език.

След вкусната вечеря и две разхлаждащи бири се прибрахме в хотела, доволни от деня. Само няколко часа по-късно обаче, в глухата доба на нощта, бях повален на земята. Започнах да се чувствам ужасяващо зле и прекарах следващите часове в тоалетната, превивайки се от болки. Оказа се, че запеченият патладжан е изключително тежка и опасна храна за хора с извадена жлъчка като мен. Докато ледената кавказка нощ преваляше, аз лежах изтощен и обезводнен, питайки се как изобщо ще кача покрива на Европа, след като собственото ми тяло ме предаде в гръб.

 

Ден 4: 9 септември – Пречупени в подножието, леденият лагер на 3800 м и битката за оцеляване

Утрото на 9 септември ме завари в окаяно състояние. Събудих се пребледнял, с жълтеникав оттенък на лицето и абсолютно изцеден откъм сили. Жлъчната криза и среднощният маратон ме бяха превърнали в призрак. А точно днес предстоеше най-важната логистична стъпка от експедицията – трябваше да съберем целия си тежък багаж, да напуснем уюта на хотела в Терскол и да се преместим на височинния лагер сред вечните ледове на 3800 метра.

Времето навън сякаш правеше пълен синхрон с моето състояние. Небето беше захлупено от гъста, сива мъгла, от която се сипеше монотонен, ситен дъжд. Прогнозата показваше такова депресиращо време за целия ни престой. Въпреки всичко, дълбоко в себе си отказвах да се предам – знаех, че имам късмет в планините и че накрая слънцето ще изгрее за нас.

Натоварихме се с цялата огромна екипировка в откритата каросерия на един корав руски камион, предназначен за сурови терени. Вътре се нагъчкахме ние, нашият багаж и още една група катерачи, готови за щурм. Машината изрева и бавно започна да пъпли нагоре по стръмните, каменисти склонове на Елбрус. С навлизането във височина пейзажът рязко се промени. Над 3000 метра термометърът удари нулата, ситният дъжд премина в гъст сняг, а пътят стана непроходим дори за тежката машина. Камионът заседна и не успя да достигне финалната точка. Наложи се да викаме моторна шейна, която да извози тежките денкове. Нас ни стовариха на един стръмен, покрит със сняг склон и от там – пеша, леко-леко нагоре.

След половин час изтощително драпане из мокрия сняг се добрахме до базовия лагер на компанията „7 Summits“. Нашата водачка Ксения беше толкова навътре в нещата и с такъв авторитет в Кавказ, че разполагаше със собствени бунгала в лагера, разположени на възможно най-високата точка. Настанихме се в контейнер тип бунгало с две стаи по 4 легла. Разделихме се поравно – трима мъже в едната стая, три жени в другата. Заради реномето на Ксения дори се радвахме на отлично тристепенно меню, приготвено на място.

 

Рускините от групата бързо спретнаха обяд. Седнахме на масата, опитах се да хапна, но само няколко минути по-късно стомахът ми се обърна наопаки. Тялото ми отказа да задържи храната. Продължавах да повръщам всичко – не бях в състояние да пия нито чиста вода, нито топъл чай. За да спра този кошмар, взех радикално решение: спрях изцяло да ям и да пия течности. Причината беше и чисто практична. Навън вече беше натрупал нов, пухкав сняг – около 40 сантиметра, а външната тоалетна се намираше на сериозно разстояние от бунгалото. С това изтощено тяло принтирането през преспите на всеки 15 минути беше физически невъзможно.

Късно следобед групата се екипира и излезе на поредното важно аклиматизационно изкачване. Поради гъстата мъгла те не успяха да се качат много над лагера. Аз обаче дори не опитах да стана от леглото. Лежах свит на две, без никаква енергия и за първи път изпитах истински, смразяващ страх. Знаех, че пропускането на аклиматизацията на тази височина е пагубно. Без адаптация рискът от развиване на височинна болест при щурма на 5642 м е огромен. В ума ми отново изплува онова черно предчувствие, което ме гризеше още в България… Натрапчивият въпрос дали това не беше знак от самата планина, или просто злощастно съвпадение, не ми даваше мира.

Дойде време за вечеря. Момчетата се върнаха, а Ксения събра групата, за да обяви плана за утрешния ден. Опитен водач като нея веднага забеляза състоянието ми. Тя извади огромна торба с медицински консулмативи и ми даде конска доза активен въглен, придружен от шепа други таблетки за стомашно-чревно възстановяване. Задачата ѝ беше ясна – трябваше да ме вдигне на крака на всяка цена. Не хапнах и троха, но с последни сили изпих хапчетата и се сгромолясах в леглото.

Последва най-кошмарната нощ в живота ми. Почти не затворих очи. Прекарах часовете в лудо треперене, висока температура и непрестанни пристъпи на гадене. На няколко пъти стомахът ми се свиваше толкова внезапно, че дори нямаше време да стана от леглото, камо ли да тичам в снега до тоалетната… Беше истински ад. Положих нечовешки усилия да пазя тишина и никой от стаята не разбра, че прекарах нощта в будна агония. Не исках да се оплаквам, нито да показвам слабост пред групата, която не говореше моя език. Просто лежах в тъмното, зъзнех под одеялото и отчаяно се надявах, че след като тялото ми изхвърли и последния токсин, кошмарът ще приключи. Утре беше нов ден, а покривът на Европа все още ни очакваше.

 

 

Ден 05: 10 септември – Скалите на Пастухов, уроци по самозадържане и тактически избор

След кошмарната нощ, утрото на 10 септември донесе дългоочаквания обрат. Противно на черните прогнози, времето най-накрая се смили над нас – събудихме се със слънце, чисто синьо небе и приятно високопланинско време. Планината ни показа красивото си лице точно когато бяхме на ръба.

Самият аз се чувствах една идея по-добре. След като цяла нощ тялото ми изхвърляше токсичната чернилка от коварния патладжан, бях се изчистил напълно. Кошмарното разстройство също беше спряло. С Деси отидохме в столовата и дори успях да хапна малко препечени филийки със сирене – първата твърда храна от десетки часове насам, която стомахът ми прие без бунт. Спечелих първата малка битка и бях готов за важното аклиматизационно излизане до Скалите на Пастухов.

Тръгнахме нагоре в стегната нишка и успешно достигнахме заветните 4700 метра надморска височина. Гледката от Скалите на Пастухов беше зашеметяваща, а телата ни започнаха да свикват с разредения въздух. След като постояхме известно време горе, започнахме обратното спускане.

 

 

Малко над нашия лагер Ксения ни спря на един подходящ снежен склон за задължителните уроци по алпийска техника и работа с пикел (самозадържане при подхлъзване). Тук стана доста интересно. Оказа се, че част от руските участници в групата се бяха записали за изкачване на петхилядник като Елбрус, без да имат абсолютно никаква базова подготовка. Те буквално за първи път виждаха пикел.

Тъй като Деси говори руски език, тя веднага влезе в ролята на наш главен комуникатор. През целия престой тя се разбираше прекрасно с абсолютно всички от групата и това ни спасяваше от пълна изолация. Гледайки обаче как останалите тепърва се учат на основни неща, Деси съвсем естествено не издържа и си изказа мнението по въпроса директно на руски – като подчерта, че е меко казано безумно да идваш в Кавказ без никакъв опит. Докато новобранците правеха първите си стъпки в самозадържането, ние с нея се възползвахме от слънцето, припичахме се и направихме няколко тегела нагоре-надолу в снега за тренировка. Все пак беше хубаво да раздвижим наетите обувки Kailash. Посмяхме се, постояхме около час и се прибрахме в лагера.

Последва бърз обяд и заслужен релакс. Използвах времето да поспя няколко часа и усетих как силите бавно се завръщат в мускулите ми, а пребледнялото ми лице възвръща нормалния си цвят.

 

Привечер се събрахме в общото бунгало за вечеря и за най-важния разговор – стратегическото планиране на самия щурм. Извадихме подробните сателитни прогнози от MeteoBlue. Графиката показваше, че дните 11 и 12 септември са сравнително добри, но с една уловка: на 12-ти около обяд прозорецът се затваряше брутално с мощни циклони, обилни дъждове в ниското и тежки снеговалежи по високите части.

Имахме два варианта. Първият – да атакуваме на 11-ти. Проблемът там беше, че вятърът на височина над 5000 метра беше прогнозиран като истински, ураганен кошмар. Вторият вариант беше 12-ти септември. Оценихме рисковете и тъй като аз все още бях физически уязвим и имах нужда от още един ден за пълно възстановяване, започнах сериозно да натискам групата за 12-ти. Всички се съгласиха: по-добре да заложим на къс, но по-тих метеорологичен прозорец на 12-ти, отколкото да се борим с бруталния, смразяващ вятър ден по-рано.

Имахме твърд план. Вечеряхме и се отправихме към леглата. Напрежението в бунгалото растеше, а у мен тежестта ставаше все по-голяма. През цялото време така и не ме напусна онова мрачно предчувствие, че нещо лошо ще се случи на тази планина – именно заради това не исках да тръгвам в самото начало, а сега бяхме на крачка от щурма и връщане назад нямаше.

 

Ден 06: 11 септември – Изчистеният Елбрус, въпросът на Ксения и залогът на едно цяло

Оставаха само два дни, в които проектът ни трябваше да се реши – 11 и 12 септември. Прогнозата показваше, че времето най-накрая се закрепи, но на 11-ти вятърът по билото на върха беше брутален, направо убийствен. Това автоматично зачеркна деня и ни остави само една-единствена карта за игра: 12 септември. Лично аз изпитвам дълбоко суеверие и не харесвам числото 12, но в тази ситуация то беше моето спасение – купуваше ми още 24 часа.

И ето че планината най-накрая свали маската си. Ураганният вятър издуха тежките облаци и пред очите ни се откри самият връх – изчистен, величествен, брутално красив в цялата си ледена прелест. Гледката хем ни нахъса, хем засили напрежението. Имахме свободен ден за почивка и аз започнах тактическо захранване. Малко по малко, насила, започнах да напъвам стомаха си с храна и вода. Молех се тялото ми да започне да усвоява калориите, за да върна поне част от изгубените сили. Знаех, че ни предстои нечовешко изпитание, но си казвах: „Който няма глава, има крака“. Тогава още не осъзнавах, че бях направил поредната глупава грешка, без изобщо да подозирам…

 

По-късно през деня се качихме малко над лагера, просто за да проверим пулса и усещането си на терена. Всички бяхме пределно мотивирани, а аз изпитах истинско щастие от факта, че най-накрая не съм закован за леглото. Но Сянката не ме напускаше. Онова проклятие – чувството, че нещо лошо ще се случи, това пронизващо чувство… то просто стоеше там, в заден план, като безмилостен фонов шум.

Вечерята беше сервирана много по-рано от обичайното, защото същата нощ ни предстоеше да излезем в ледения мрак към върха. Атмосферата в столовата беше наелектризирана. Към края на храненето Ксения остави приборите, обърна се към Деси и я фиксира с тежък, пронизващ поглед. На чист, сериозен руски език тя я попита: „Десислава, ако утре някой от вас двамата не може да се качи, какво правим?“

В стаята настъпи мъртва тишина. Никой, никога, в нито една планина по света не ни беше задавал такъв въпрос. Но Кавказ не е коя да е планина. Ксения беше искрено притеснена от среднощния ми колапс и провалената аклиматизация, но тя просто нямаше как да знае каква воля е закодирана в нас.

Ние с Деси не сме просто партньори в планината – ние сме едно цяло. Аз допълвам нея, тя допълва мен. Когато единият диша трудно, другият му дава от своя въздух. Когато единият се колебае, другият го дърпа напред. Ние не функционираме поотделно.

Деси я изгледа право в очите и без секунда размисъл отговори на съвършен руски: „Ние винаги сме двама. Никога не сме се отказвали и никога не сме се качвали поотделно, където и да било.“ На второто изречение, макар да не разбирам руски, инстинктът ми проговори и аз веднага вденах за какво става въпрос. В следващия миг, в пълен синхрон, двамата в един глас повторихме на Ксения, че вариант единият да спре, а другият да продължи към върха, просто НЕ СЪЩЕСТВУВА. Или излизаме двамата горе, или падаме двамата.

Да, нямах адекватна аклиматизация, защото дни наред не бях задържал и капка вода. Да, бях изтощен. Но имах нещо много по-мощно – имах дива, първична сила и сляпа вяра, че ще успеем.

С това темата беше приключена. Последва бърз и стегнат технически брифинг за цялата група, хапнахме по една конфетка за бърза захар и се отправихме към нашето бунгало за последна, кратка и напрегната дрямка преди щурма. Легнах в тъмното, усещайки туптенето на сърцето си, готов да се изправя срещу съдбата и онова черно предчувствие. Часът на истината наближаваше.

Ден 07: 12 септември (Част 1) – Паника в полунощ, щурмът през мрака и триумфът на покрива на Европа

Около полунощ тишината в леденото бунгало беше брутално разкъсана от алармите, които започнаха да звънят една след друга. Не че някой изобщо беше спал в тези часове на ураганен вятър и наелектризирано чакане. Още преди да сме обули алпийските обувки обаче, в стаята ни се разигра първата истинска драма. Альона, едно от руските момичета в групата, изпадна в тежка паник атака. Страхът и разреденият въздух я пречупиха напълно. Колкото и да се опитвахме да я успокоим, да я прегърнем и да ѝ вдъхнем кураж, тя просто беше друг човек – погледът ѝ беше празен, а тялото ѝ трепереше неконтролируемо. Тя категорично се отказа от изкачването още на топло в бунгалото.

Останалите петима се облякохме светкавично с дебелата пухена екипировка и се отправихме към столовата. Закуската в полунощ е истинско насилие над организма. Буташ храна в устата си, без да имаш никакъв апетит, просто защото знаеш, че следващите 10-12 часа тялото ти ще работи на предела си. Моите мисли бяха изцяло приковани към стомаха ми – нямах представа как ще реагира изтощеният ми корем след кошмарните дни. Последваха финални приготовления: напълнихме термосите с горещ чай, проверихме челниците и в точно 1:00 часа бяхме строени в пълно бойно снаряжение до мощните гъсеници на ратрака.

Изборът да наемем ратрак (снегоход) бяхме направили още от България и това се оказа най-правилното тактическо решение. На тази височина, когато се движиш пеша нагоре покрай машините и вдишаш отровните газове от ауспусите им, ти буквално се задушаваш, а шансовете ти за успех падат до нула. В моето окаяно състояние, без капка аклиматизация, това беше единственият ми реален шанс.

Машината ни изхвърли в ледената пустош след половин час сурово друсане. Още с първата стъпка извън ратрака, реалността ме удари в лицето – главата ми започна да се върти застрашително. Прошепнах си: „Боже, какво се случва, ще успея ли и този път?“. Тялото ми крещеше, че има сила, но замаяната ми глава отказваше да слуша. Трябваше да се стегна по-здраво от всякога. Наредихме се в колона по един и с бавна, монотонна крачка потеглихме нагоре.

Пъртината беше изключително тясна. Новият 40-сантиметров сняг и фактът, че заради лошото време никой не се беше качвал с дни, бяха превърнали склона в девствен капан. Тази нощ в мрака пред нас имаше само две или три други групи. Ксения и помощник-водачът Димитрий поддържаха безпощадно бавно и равномерно темпо, за да не се разкъсаме. Височината започна да ни притиска, въздухът не стигаше, но всички се борехме да останем в ритъм. Единствено нашият приятел Влади от Москва се движеше като истинска машина – той имаше горчив опит отпреди две години, когато планината го беше върнала заради лошо време, и сега усещаше, че с група като нашата успехът му е вързан в кърпа. За мен обаче беше ад. Понеже нямах никаква аклиматизация, Ксения бързо усети, че губя баланс, и ме премести плътно зад гърба си, за да следи всяко мое движение и дишане.

След около два часа изтощително катерене в черния кавказки студ стигнахме до стръмното плато. Водачите ни дадоха кратка почивка за глътка топъл чай и ни разясниха тактиката за финалното било. Пред нас се издигаше стръмен склон, по който беше опънат двоен фиксиран парапет – един за изкачване и един за слизане. За по-голяма сигурност Димитрий започна лично да премества карабинерите по осигурителните въжета на всеки от нас, което за мен и Деси беше пълно „ново 200“. Хванахме го и му обяснихме набързо, че имаме сериозен опит в Алпите и можем да се осигуряваме напълно сами. С това му спестихме половината работа и той се съсредоточи върху останалите двама руснаци.

Нашият силен приятел Влади получи разрешение от Ксения да тръгне напред, тъй като неговото темпо беше твърде бързо за склона и той буквално сновеше напред-назад в снега. И така, първи от нашата експедиция на върха стъпи Влади, който ни чака горе близо половин час. Ние се приближавахме бавно, славно и мъчително. Продължавах да се чувствам зле, светът се въртеше пред очите ми и на няколко пъти бях на косъм да падна по очи в снега. Тогава започнах да правя едни съвсем малки, мишешки крачки – стъпка по стъпка, само за да пазя баланс. Организмът ми отказваше да ме слуша, но волята ми беше по-голяма от него.

В този критичен момент слънцето изгря над Кавказ. Хоризонтът пламна в златно и топлината някак ни вдъхна нови сили след часовете, прекарани в мрака на огромната, зловеща планина. Изкачихме стръмния склон и се свлякохме в снега за 10-минутна почивка. Изпихме по няколко глътки вода, за да се освестим, и погледнахме напред – пред нас се ширеше почти равното плато, а в края му се издигаше заветната кота. Оставаше ни само един километър. Тръгнахме!

В точно 8:00 часа сутринта на 12 септември стъпихме разплакани от радост на покрива на Европа! Елбрус и неговият суров климат ни бяха допуснали до себе си. Чувството на тази височина е абсолютно неописуемо. Горе заварихме друга група, която се опита нагло да ни предреди за снимки на самата плоча на върха, но в разправията нашите гласове се оказаха по-силни и ги респектирахме.

Да стъпиш на най-високата точка на континента е мечта за милиони, но цената е огромна и изобщо не е лесно, каквото и да говорят „диванните алпинисти“. Извадихме луд късмет с този единствен ден на перфектно време. Всичко, което ми се случи по пътя – грешките с обувките, финансовия хаос, отравянето с патладжан – се случва постоянно в планината, но ние издържахме. Проектът ни беше успешен: цялата ни група, без отказалата се Альона, бяхме горе! Времето беше кристално, а видимостта – безкрайна. Всички преливаха от щастие.

Но докато стоях там, на 5642 метра, прегърнал Деси, онова прокълнато чувство изобщо не ме беше напуснало. То продължаваше да гризе съзнанието ми – чувството, че нещо страшно предстои да се случи. Споделих го тихо на Деси, а тя ме погледна, усмихна се през сълзи и ми каза: „Спокойно, трудното вече мина. Скоро ще сме долу в хотела в Терскол и всичко ще бъде наред.“

Тя обаче не знаеше какво ни очаква по пътя надолу…

 

Ден 07: 12 септември (Част 2) – Ужасът на Татяна, изборът на платото и секундата между живота и смъртта

Постояхме около 20 минути на покрива на Европа – време, в което бяхме на седмото небе, но планината бързо ни напомни, че изкачването е само половината от пътя. Обърнахме се и поехме обратно надолу. След около 15 минути спряхме за кратка почивка точно преди началото на стръмното слизане. Аз все още бях зле. Светът продължаваше да се люлее пред очите ми, а тялото ми се клатушкаше наляво-надясно, сякаш бях пиян.

Точно тогава се сблъскахме със следващото голямо препятствие. Другото момиче в групата – Татяна, погледна надолу към бездните и изпадна в чист, сковаващ ужас. Когато се изкачвахме през нощта, мракът беше скрил мащабите на планината и тя просто нямаше възможност да види стръмния склон и да осъзнае къде се намира. Сега, на ярката светлина, височината я парализира. Таня започна панически да преплита котките и да слиза с милиметри. Ксения, притеснена от забавянето, започна строго да ѝ се кара, за да я извади от вцепенението. С кански мъки се добрахме до седловината (платото между двата върха). Там Таня просто се свлече в снега и отсече: „Няма да ходя повече. Дотук бях“.

Въпреки ски маската и очилата, видяхме как сълзите напират в очите ѝ. Беше напълно пречупена. На Деси ѝ стана изключително мъчно за нея. Напук на суровия алпийски кодекс, тя отиде, силно я гушна и започна нежно да я успокоява на руски. В такива моменти човек има нужда от съвсем малко – просто от топла, човешка подкрепа, за да намери сили да продължи. Радвам се, че тогава водачите замълчаха, отдръпнаха се и ѝ дадоха малко време да се събере.

Докато бяхме на платото, Влади се приближи до мен и ме попита: „Оправи ли се? Тръгваме ли?“. Още от България планът ни беше да направим „траверс“ и да качим и двете коти на Елбрус – Западния и Източния връх. Но аз бях реалист. Нямах никакви сили, главата ми щеше да експлодира и изобщо не знаех дали ще успея да сляза жив и здрав до лагера. Погледнах го и просто му отказах.

Групата се раздели на две: Ксения и Влади потеглиха нагоре да атакуват Източния връх, а ние четиримата, заедно с помощник-водача Димитрий, поехме надолу. Бързахме изключително много. Трябваше да сме на долната точка в точно 12:00 часа, за да хванем уречения час за ратрака. Освен това времето започна да се разваля и около върха бързо се завихряха тежки, тъмни облаци – точно както беше прогнозирало MeteoBlue.

Слизахме по стръмния склон на височина около 5200 метра. В този участък не бяхме осигурени с въжета, движехме се в колона един зад друг по тесния ръб: първи беше Димитрий, след него Татяна (която водачът беше вързал за себе си за по-голяма сигурност), следваше Андрей, след него бях аз и последна беше Деси.

И тогава всичко се случи за част от секундата. Андрей направи грешна стъпка – настъпи с лявата си котка десния си крак. Тялото му изгуби баланс и той полетя надолу по стръмния, леден склон. Направи една безпомощна крачка в капана на гравитацията… На втората крачка моят инстинкт се задейства преди разумът изобщо да разбере какво става. Вдигнах пикела, забих го с цялата си останала сила в леда пред него и буквално го блокирах и стабилизирах с тялото си на ръба на бездната.

Всичко утихна. Този човек… до ден днешен така и не разбра, че в онази секунда му спасих живота. Вместо да благодари, той просто промърмори нещо неразбираемо на руски с намръщена, намусена физиономия, изправи се, върна се в строя и продължи напред, сякаш нищо не се е случило. Аз обаче останах да дишам тежко. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Избърсах потта от челото си и си погледнах ръцете. В ума ми изплува натрапчивата мисъл: „Това ли беше? Това ли беше прокълнатото нещо, което предчувствах през цялото време?“. Вече бяхме почти долу, бяхме на броени метри от безопасността. Какво толкова лошо можеше да се случи оттук нататък?

Тук е моментът да отворя една голяма скоба за височинната болест. Тя ни застигна с пълна сила още на самия връх и не ни пусна по целия път надолу. Главоболието беше неописуемо – толкова брутална, раздираща болка в черепа не бяхме изпитвали никога през живота си. Изпихме конски дози ибупрофен, пръскахме капки в носа, но нищо – абсолютно нищо не помагаше. Тази болка не се влияе от химия; тя ни пусна чак когато слязохме ниско долу в самия курорт.

Въпреки всичко, стигнахме точно навреме на уреченото място за трансфера до лагера. Бяхме невероятно доволни и облекчени. Настанихме се в каросерията на ратрака и зачакахме останалите. Много скоро след нас в базовия лагер пристигнаха Ксения и Влади – щастливи и успешни след второто изкачване. Последва бърз обяд, след който набързо събрахме огромните си денкове с екипировка и се приготвихме за окончателното слизане към Терскол.

Всичко изглеждаше перфектно. Цялата група бяхме живи, здрави, събрани в лагера, а топлото легло в хотела беше само на един трансфер разстояние. Мислех си, че сме надвили предчувствията и планината. Но Кавказ беше подготвил последното си, най-абсурдно и зловещо лице за самия финал…

Ден 07: 12 септември (Част 3) – Кошмарът на въжения лифт, черната хроника и спасителният камион

Докато всички в лагера се поздравяваха, смееха се и усещаха огромното облекчение от успешния щурм, у мен Сянката все още не беше отминала. Въпреки привидното спокойствие, онова упорито, тежко предчувствие продължаваше да стиска гърлото ми. И накрая се оказа, че точно това вътрешно усещане ни спаси. На 12 септември извадихме най-чистия, безумен и колосален късмет в живота ни – късмет, който ни размина на броени минути със смъртта.

Планът на експедицията ни беше да слезем обратно от лагера към Терскол със стария едноседалков лифт. В последния момент обаче съдбата се намеси по най-случайния начин: мъжът на жената, която се грижеше за готвенето в лагера, се беше качил с високопроходим товарен камион, за да я прибере. Ксения реагира светкавично и уреди да ни качи всички заедно с тежкия багаж в каросерията. Натоварихме се в камиона – решение, без което днес най-вероятно нямаше да съм жив, за да пиша тези редове.

Времето се развали за броени минути. Прогнозата на MeteoBlue се оказа безпощадно точна – небето се срина над нас, гъсти, черни облаци затиснаха планината и започна обилен, парцалив снеговалеж. От утринното слънце на върха нямаше и помен.

Докато камионът бавно лавираше по опасния планински път, достигнахме до трасето на стария въжен лифт (построен още през 1981 г. в участъка между станция „Мир“ и „Приют Бочки“ на височина около 3500–3750 м). Това, което се откри пред очите ни, беше потресаваща, смразяваща кръвта картина. Лифтът беше напълно спрял, а по откритите седалки, разлюлявани от бурята, висяха десетки блокирани хора. Ксения пребледня, а ние се ужасихме при мисълта, че бяхме на косъм да сме на техните места.

Оказа се, че се е случила фатална авария. Металното носещо въже изскача от балансиращите ролки на една от опорите. Последвалият мощен камшичен удар скъсва четири от откритите седалки, които политат надолу и се разбиват в острите скали под лифта. Хората в тях загиват на място. Около станцията цареше абсолютен хаос: запристигаха пожарни, полиция, линейки и планински спасители от Министерството на извънредните ситуации (МЧС).

Официалната черна хроника на следващия ден потвърди мащаба на трагедията. Поради бруталния снеговалеж и ураганен вятър, спасителната акция по евакуацията на заклещените във въздуха хора с алпийски инвентар продължи над 8 изтощителни часа при минусови температури. Инцидентът отне живота на общо 12 души. Четирима загинаха при самото падане, а останалите осем издъхнаха по брутален начин – от измръзване, вцепенени на седалките сред виелицата. Спецификата на този стар лифт е, че раницата ти се вози на предната седалка; дори и да имаш топло пухено яке вътре, в капана на въжето няма как да се пресегнеш и да го облечеш. Бяхме потресени и от още един факт – точно в този ден новите, модерни и затворени гондоли под Елбрус бяха спрени за планова есенна профилактика, което бе принудило всички да се качат на старата едноседалка.

Благодарихме на Господ, на съдбата и на чистия ни планинарски късмет, че бяхме в каросерията на онзи камион. Елбрус е коварна, смъртоносна, но и магнетично красива планина – тя не прощава капризите на времето, а моето лошо предчувствие се оказа чист инстинкт за самосъхранение.

В ранния следобед най-накрая слязохме ниско долу в курорта. Първата ни работа беше да минем през магазина, за да върнем наетата екипировка. Веднага след това се добрахме до хотела и се отдадохме на дълга, гореща и блажена баня – лукс, който ни липсваше през последните три дни в ледените контейнери горе. Интересното е, че бруталното главоболие от височинната болест, което ни раздираше черепите още от върха и срещу което ибупрофенът и капките за нос бяха напълно безполезни, изчезна от раз едва когато стъпихме в цивилизацията.

След като се приведохме в човешки вид, изсипахме останалите ни пари на леглото. Преброихме наличните рубли и установихме, че ни бяха останали малко над две хиляди – сума, напълно достатъчна за съвсем скромна вечеря. На път за заведението успяхме да си купим едно топло лате от станцията на Starbucks, което изпихме двамата с Деси – бюджетът ни беше разчетен до последната стотинка и нямаше място за разхищение.

Финалната ни вечеря отново беше в добре познатия ресторант „Рахат“. Нашият приятел Влади, който знаеше за финансовия ни колапс, се доказа като истински „човек с парите от Москва“. Той кавалерски обяви, че поема всички напитки за вечерта, а за нас остана само да платим храната си. Хапнахме вкусно, отпуснахме цялото напрежение, посмяхме се на глас и дори потанцувахме малко под звуците на руска музика.

Когато се прибрахме в стаята и си легнахме, усетих как тежестта в гърдите ми най-накрая изчезна. Черното предчувствие си беше отишло – планината ни изпита, взе своя тежък данък на метри от нас, но ни пусна да си тръгнем заедно, като едно цяло. Затворих очи и след толкова много време заспах в пълно, дълбоко спокойствие.

 

Ден 08: 13 септември – Медали, прегръдки с Ксения и завръщане на европейска земя

Събудихме се около 8:00 часа с огромни, сияещи усмивки на лицата. След всичко преживяно – кошмарните нощи, битката със стомаха, секундите на косъм от смъртта на 5200 м и черния инцидент с лифта – усещането да си жив, здрав и успешен в топлата стая беше неописуемо. Последва по един бърз душ и слязохме в столовата. Вече се чувствах толкова добре, че дори се престраших да изпия едно ароматно сутрешно кафе. Закусих обилно, възстановявайки изгубените калории, след което се отправихме към лобито на хотела.

В точно 9:00 часа пристигна Ксения Котляр. Беше дошъл моментът за официалното ни награждаване. Тя беше подготвила специална изненада за всеки от нас: красива грамота за успешно изкачване на Елбрус, медал и маркова блуза с логото на експедицията и заветния надпис „Елбрус – 5642 м“.

Когато дойде нашият ред, Ксения се усмихна широко. Към медалите тя добави и по един специален ваучер за следваща височинна експедиция. „Може би Аконкагуа?“ – подхвърли тя с намигване. Бях толкова еуфоричен, признателен и щастлив, че за да изразя всичко, което чувствам, я прегърнах и я стиснах толкова силно, че буквално изкарах половината ѝ въздух. Въпреки мечешката ми прегръдка, тя се засмя и ме потупа по гърба.

За мен тази планина се превърна в най-големия житейски и духовен урок. По пътя се изправиха безброй пречки – първо останахме без нито една рубла на място, където заради санкциите и войната нямаше как да ни преведат пари, нито пък работеха банкоматите. После се разболях тежко, провалих критично важната си аклиматизация… и накрая, но не на последно място, това зловещо чувство за опасност, което ме преследваше неотлъчно. Онзи скапан, фатален лифт… Извадихме безумен късмет. Понякога планината наистина има последната дума и през цялото време се опитваше да ме предупреди чрез интуицията ми. Знам, че звучи невероятно, почти мистично, но е чист факт. Ние успяхме напук на всичко! Благодарих на Ксения от цялото си сърце и душа. Говорех ѝ на чист български език, но тя ме разбра перфектно – в алпинизма езикът на признателността е универсален.

В 11:30 часа пред хотела ни закова същото малко бусче, с което бяхме пристигнали. Натоварихме денковете и потеглихме обратно към летището в Минералние Води. По пътя направихме няколко кратки спирки за хапване, наслаждавайки се за последно на кавказките пейзажи, и пристигнахме на терминала.

Там дойде моментът за емоционална раздяла с Влади и Альона. Прегърнахме се, пожелахме си нови върхове и с Деси останахме сами в залата за заминаващи, пазейки огромните багажи. Финансовият ни колапс ни преследваше до самия край – нямахме пукната стотинка дори за една бутилка минерална вода, а тази от чешмите на летището определено не ставаше за пиене. Прекарахме няколко часа на „сух режим“, но нищо не можеше да развали настроението ни.

Най-накрая обявиха нашия полет. Качихме се на самолета на авиокомпания „Азимут“, двигателите изреваха и се отделихме от руска земя. В точно 21:00 часа вечерта колесниците докоснаха пистата на летището в Истанбул. Кацнахме обратно на европейска земя – уморени, но с медали на гърдите и с титлата „Европейски първенци“ в джоба.

 

Ден 09: 14 септември – Мазна турска баница и финалните надписи на едно голямо приключение

Около 22:20 часа най-накрая преминахме през всички гранични проверки и излязохме на чист въздух пред терминала в Турция. Без да губим време, хванахме познатия ни директен автобус и се отправихме към централната автогара в Истанбул. Щом слязохме сред среднощния хаос на мегаполиса, първата ни мисия беше да открием денонощните пекарни по периферията. Гладували и жадували с часове на летището, се нахвърлихме на една топла, мазна турска баница (бюрек) – в онзи момент това ни се стори най-вкусното ястие на света.

Автобусът ни за София беше след около два часа. Отново се доверихме на бюджетния и изпитан вариант: купихме билети на цена от 50 лева (25 евро) и се настанихме на седалките в автобуса на „Арда Тур“. Нощта премина в спокоен сън под монотонния шум на двигателя по магистралата към границата.

На сутринта Истанбул вече беше далеч зад гърба ни, а пред очите ни се откри познатият силует на Централна жп гара в София. Прехвърлихме тежкия багаж за последно и се качихме на бързия влак София – Перник. Около обяд най-накрая прекрачихме прага на дома си в Перник, оставяйки денковете на пода. Оставихме се на заслужен, пълен релакс в уюта на собствения ни дом. Но за истинския планинар почивката е просто подготовка за следващото предизвикателство – още същия следобед, докато пиехме у дома кафе, съзнанието ни отново започна да крои планове и да чертае маршрути за следващия голям връх.

И това премина… Великият Кавказ ни допусна до себе си, но ни остави с дълбок респект и смесица от силни, контрастни емоции. Върнахме се у дома с горчиви спомени за крехкостта на човешкия живот, но и с картини на брутално красиви гледки, незабравими нови приятелства и най-важното – с още една огромна крачка напред към финала на нашия проект „49 Европейски първенци“.

В памет на тези, които останаха в планината

Като автори на този пътепис и хора, чийто живот е дълбоко свързан с планината, не можем да затворим тази страница, без да изразим нашите най-искрени и дълбоки съболезнования към семействата и близките на загиналите туристи и алпинисти при черния инцидент с въжения лифт под Елбрус на 12 септември.

Планината ни дава усещане за свобода и величие, но понякога ни изправя пред своята най-сурова и безпощадна реалност. Разминаването ни на косъм с тази трагедия ни напомни, че животът е секунда невнимание, а съдбата има свои неразгадаеми пътища. Скланяме глави пред паметта на тези 12 души, чийто земен път приключи в ледената прегръдка на Кавказ. Нека почиват в мир сред върховете, които толкова много обичаха.

Малко снимки от прехода:

Leave a comment