Украйна – Ховерла 2061 м.

Истинското приключение никога не се ражда в зоната на комфорт, а подготовката за това пътуване започна много преди да стегнем раниците. Да планираш изкачване в страна, в която се води война, носи особен вид напрежение. Знаехме обаче, че заветният първенец се намира в най-югозападната част на държавата, дълбоко в Карпатите. Надявахме се, че планината ще ни осигури спокойно убежище, далеч от проблемите и сирените.

Идеята ни този път беше мащабна и дръзка – решихме да съберем в една колекция всички най-високи върхове на прибалтийските държави (Литва, Латвия и Естония), плюс тези на Беларус и Украйна.

За да превърнем това лудо планиране в реалност, логистиката трябваше да бъде желязна. Изчислихме, че ни предстои епичен път от близо 5000 километра до Естония и обратно. Затова първата ни задача беше да намерим още двама смели съмишленици. Така, четирима души в една кола, щяхме да разделим разходите за гориво и пътни такси, превръщайки дългия път в споделено и икономично приключение.

Колелата вече бяха в движение, екипажът – събран, а крайната цел – ясна. Предстоеше ни първото голямо предизвикателство, пътят до град Сигет.

Приключението официално започна на 18 април 2025 г. Тръгнахме рано сутринта с Деси от Перник в посока София, за да вземем нашите приятели и запалени планинари – Петър Попов и Владимир Бегов. С четирима души на борда, пълен багажник и по едно силно кафе в ръка, поехме към крайната цел за деня: Сигету Мармацией (наричан накратко Сигет).

Този град е историческото и културно сърце на легендарния румънски регион Марамуреш. Разположен в Северозападна Румъния, точно на границата с Украйна и край бреговете на река Тиса, Сигет се оказа перфектната тактическа отправна точка за нашия украински първенец. Поради обясними причини и усложнената обстановка, не искахме да нощуваме на украинска територия – така че това беше идеалното място за базовия ни лагер.

Точно в 19:00 часа, след цели 13 часа зад волана, най-накрая паркирахме пред хотела ни в Сигет. Пътуването през Румъния беше истинско изпитание за нервите – тесни, безкрайни пътища, задръстени от колони с тирове, които просто няма къде да изпревариш. Истински шофьорски кошмар!

След като хвърлихме по един бърз душ, веднага излязохме на разходка, за да разтъркаме краката. Първата ни спирка беше емблематичният местен паметник „Пиронът“ (The Nail / Cuiul). Това е изключително забавен арт обект в центъра на града – огромен метален пирон с триъгълна форма. Местните хора с чувство за хумор обичат да казват, че това е „мястото, където географията е забита с пирон“. Поради изолираното си гранично местоположение, градът символично се приема за края на Румъния или дори за „края на света“.

Направихме бърза обиколка по улиците, за да се насладим на интересната архитектура, след което логично се насочихме към най-важната част от вечерта – вечерята. Избрахме най-голямата традиционна кръчма в района. Настанихме се удобно и на по чашка местна ракия, гарнирана с класическото свинско вратле (Ceafă de porc) и традиционните картофи със сирене (Cartofi cu brânză), направихме финалния боен план за утрешния голям ден.

Ховерла ни очакваше, а утре сутрин ни предстоеше пресичането на границата…

На сутринта тръгнахме рано от Сигет в посока Надворнянския район (Nadvirna Raion), като пред нас имаше сравнително кратко разстояние от около 120 километра. Когато стигнахме границата за влизане в Украйна, се оказа, че сме единствената кола в района… колко „неочаквано“.

Още на бариерата един митничар ни посрещна, светвайки с мощен фенер право в очите ни, и ни попита рязко:
– Куди ви йдете, бугари? (Къде сте тръгнали, българи?)
Аз, с възможно най-спокойната усмивка на лицето, отвърнах:
– Говерла!
Митничарят веднага ни изгледа подозрително и продължи с разпита:
– Що ви будете там робити? (Какво ще правите там?)
– Ще я катерим, а след това отиваме чак до Естония – обясних му плана ни.
Човекът само поклати глава, усмихна се леко под мустак и промълви, че сме абсолютно луди.

След това започна същинската проверка. Отидох на гишето с документите, придружен от Пешо, който говори перфектен руски език. Той веднага влезе в тон с граничарите, обяснявайки им, че това не ни е първото посещение в Украйна, че не ни е страх от войната, защото знаем, че фронтът е далеч от този регион, и че всичко ще бъде наред. Докато проверяваха паспортите, се загледаха в моето име. Един от митничарите ме изгледа в упор:
– Папа Руснак? (Баща ти руснак ли е?)
– Не – отвърнах веднага.
– Дядо руснак? – настоя той.
– Пак не! Димитър е изконно българско име, не е руско! – обясних категорично.
Униформените се подсмихнаха одобрително, докато отвън други двама души обикаляха колата ни с огледала, за да проверят щателно шасито отдолу за скрити предмети. След около 5 минути бяхме готови и бариерата се вдигна. Продължихме напред по тесните и полуразбити украински пътища.

Истинският шок обаче дойде след границата. На влизане във всяко едно градче или по-голямо село бяхме посрещани от импровизирани КПП-та. На тях стояха момчета, изглеждащи на не повече от 16 години, въоръжени с автомати „Калашников“. В центъра на абсолютно всяко населено място бяхме притискани от една грозна и тъжна гледка – табла със снимки на десетки местни убити войници. Около тях имаше цветя и свещи. Усещането е тежко – осъзнаваш колко много мъка и лични трагедии крие тази война.

Навсякъде ни спираха, брояха колко човека сме в колата и ни проверяваха документите под лупа. Към момента всичко беше спокойно, но атмосферата оставаше напрегната.

Малко преди най-накрая да навлезем в пределите на националния парк, се натъкнахме на наистина голямо военно КПП. Около 20 тежко въоръжени войници с автомати ни обградиха. Последваха бързи въпроси: Накъде отиваме? За колко време? И най-вече – знаем ли изобщо, че в тази държава в момента се води война?
– Естествено, че знаем – отвърнахме в един глас.
– Е, какво правите тук тогава, като знаете? – попита единият от тях, вторачен в нас.
– Ами… рискуваме си късмета – отговорих чистосърдечно.

Военните се спогледаха, направиха ни знак, че пътят е чист, и ни пуснаха да продължим. Бяхме на крачка от подножието на Ховерла…

Около 9:30 сутринта най-накрая достигнахме до КПП „Завоела“ (Урочище Завоєла) – официалния вход на Карпатския национален природен парк. Тук се регистрирахме и заплатихме символичната екологична такса за вход, която за възрастни е 100 UAH (около 1,95 евро) на човек. Подадохме банкнота от 10 евро на рейнджъра, бариерата бавно се вдигна и нашето истинско планинско приключение започна.

Преди да потеглим, човекът от пункта ни изгледа и ни предупреди приятелски:
– Пътят нагоре е много лош. Ако искате, можете да хванете някое от местните таксита, за да ви качи до спортна база „Заросляк“.
Спогледахме се четиримата, но решихме да не го слушаме. Планът ни беше прост и логичен – да спестим малко сили и да се придвижим с нашата кола възможно най-близо до финалната изходна точка.

Планината обаче бързо ни напомни, че тя определя правилата. Само след стотина метра асфалтът изчезна и пътят напред се превърна в изключително разбито трасе, осеяно с дълбоки дупки, кални коловози и огромни камъни. Стана ясно, че колата ни няма да издържи на този тормоз. Намерихме малко по-широко и безопасно място, паркирахме я и продължихме пеша нагоре.

Вървенето по разбития път беше досадно, но не след дълго късметът ни се усмихна. Забелязахме малка табела, закована на едно дърво, която указваше пътека към базата. Тя нямаше стандартна планинска маркировка, но решихме да рискуваме и завихме по нея. Оказа се страхотно решение! Тази горска пътечка спестява около километър от разстоянието. Да, доста по-стръмна е от автомобилния път, но преминава през красива, тиха гора и някак си се чувстваш много по-добре и истински в планината, отколкото да дишаш прахоляка по разбития път.

Скоро пред нас се появи известната учебно-спортна база „Заросляк“. Разположена на 1330 метра надморска височина точно в подножието на върха, тя е най-високопланинският спортен и туристически обект в цяла Украйна. Базата е истинският портал към Ховерла.

Нямаше как да подминем това историческо място и от любопитство надзърнахме какво има вътре. Сградата кипеше от живот. Навсякъде в коридорите и залите тичаха и тренираха отлично сложени деца на възраст между 10 и 16 години, които ни гледаха доста изненадано и с голям интерес.

След тази бърза визита, глътка свеж карпатски въздух и финална проверка на раниците, бяхме готови за същинския щурм. Пред нас стояха двата класически маршрута. Ние избрахме да хванем зелената маркировка – маршрутът по нея е малко по-дълъг, води се зимен, но е по-плавен и полегат, което ни се стори идеално за нашия екипаж.

Първата част от прехода ни преведе през гъста и ароматна иглолистна гора. Точно до нас шумеше планинска река, която прекосихме няколко пъти по малки, чаровни дървени мостчета. Скоро обаче гората отстъпи място на хвойнови храсти и просторни алпийски ливади, а наклонът ставаше все по-сериозен с всяка изминала крачка. Пътеката се превърна в стръмен каменист улей, но всяка капка пот си заслужаваше – зад гърба ни започнаха да се разкриват умопомрачителни панорами към безкрайните гънки на Карпатите.

Когато достигнахме до голяма указателна табела с множество разклонения, зад нас започнаха да се появяват младите спортисти, които бяхме видели в базата. Те също бяха тръгнали нагоре. Спряхме за кратка почивка и за да извадим градските котки от раниците – оказа се, че последният участък към върха все още е изцяло заснежен и леден.

Докато слагахме екипировката, се заприказвахме с децата за живота им тук, в тези тежки времена. Те ни споделиха нещо много чисто: „Природата тук ни успокоява. Тук можем да тренираме на пълен ход и на пълно спокойствие.“ Изключително много ни се зарадваха, когато разбраха, че сме дошли чак от България специално заради техния първенец!

След последното голямо усилие по стръмния снежен склон, който преминава през предвършието Малка Ховерла, стъпихме на самия покрив на Украйна! Часовникът показваше точно 12:20 ч. Поддържахме страхотно темпо – за връх с над 1000 метра денивелация записахме средна скорост от 2.8 км/ч.

Усещането да си на връх Ховерла (2061 м), заобиколен от безкрайни зелено-бели била, е неописуемо. На върха ни посрещнаха няколко символични кръста, голяма бетонна пирамида и едно доста интересно огледало. С Пешо нямахме търпение – веднага извадихме тениските на Левски София и гордо се снимахме на най-високата точка в страната!

След бърза почивка и задължителната фотосесия поехме по обратния път. Слизането по същата пътека беше по-бързо, но умората в коленете вече се усещаше осезаемо. Трябваше да бързаме, защото ни предстоеше дълго пътуване – бяхме резервирали нощувка чак в Полша. Поради усложнената обстановка бяхме категорични, че в никакъв случай не искаме да замръкваме и да спим в Украйна.

Когато отново се добрахме до спортна база „Заросляк“, отвътре ни зашемети силен и апетитен аромат на топла супа. Обърнах се към Пешо:
– Пешо, тук трябва задължително да се подсилим преди тези 500 километра шофиране до Люблин!
– Готово, влизаме! – съгласи се той веднага.

Качихме се в столовата на втория етаж на базата. Взехме си по една гореща супа и порция спагети – всичко беше изключително вкусно и засищащо. И тогава дойде моментът за плащане… и истинската мъка. За целта трябваше да слезем на долния етаж при една секретарка. Терминалът за плащане с карта обаче беше извън строя. Евро в брой? Абсурд, не ги приемат. Поискаха да направим някакъв сложен превод през телефон, но ние нямахме никакъв интернет в планината. Накрая, след лек спор, решихме просто тактически да изчакаме 10 минути, докато апаратът за карти се зареди и хване някакъв сигнал. Успяхме да платим и веднага побягнахме навън.

Късметът ни се усмихна буквално на метри след базата. В района редовно циркулираха бусчета (местни „таксита“), които качват и свалят хора и провизии от КПП-то до базата по разбития път. Срещу сумата от 20 евро шофьорът се съгласи да ни качи веднага. Той ни свали бързо и безпрепятствено обратно надолу по дупките, спасявайки ни от уморителното ходене пеша до нашата кола. Едно незабравимо, динамично и леко екстремно карпатско приключение!

Този път обаче приключението не завършваше с бързо прибиране към Перник. Веднага след като слязохме от планината, насочихме колата на север към Полша. Нашата крайна цел за нощувка беше град Люблин, където ни очакваше заслужено легло след този безкраен и динамичен ден. Пътят ни преведе покрай околовръстното на историческия Лвов и ни отведе директно до границата – КПП „Рава-Руська – Хребенне“.

Това се оказа най-дългото, изтощително и изнервящо преминаване на граница, което някога бяхме преживявали! Полските власти ни вкараха в един голям, затворен паркинг-хангар и ни наредиха да чакаме колите пред нас. Прекарахме там цели 3 часа и половина в пълно бездействие, наблюдавайки една изключително щателна и плашеща проверка.

Няколко пъти поглеждахме през прозорчето на гаража, в който вкарваха автомобилите. Колата точно пред нас беше буквално разглобена на части – митничарите бяха свалили изцяло корите на вратите, дори гумите! Целият багаж на семейството вътре беше разпилян върху две маси на съставните си части. Стояхме в купето и започнахме сериозно да се притесняваме дали същият този брутален сценарий не очаква и нас. Единствената ни искрица надежда в този момент беше европейската регистрация на нашата кола.

Накрая дойде и нашият ред. Уморени, пребити от пътуването и едва гледащи от недоспиване, се изправихме пред граничарите. Решихме да заложим на пълна искреност. Обяснихме им как сме станали рано сутринта в Румъния, карали сме до подножието, изкачили сме най-високият връх на Украйна в снега и сега сме тук, на границата, от която ни остават още около 180 километра до хотела… а часовникът вече показваше полунощ.

Разказахме им с ентусиазъм за голямата ни цел – да съберем петте източни първенци чак до Естония, преминавайки през Беларус, Литва и Латвия. Когато чу това, едно от момчетата под пагон се засмя и ни погледна с лека ирония:
– По-добре се пригответе психически за беларуската граница…

За наше огромно облекчение обаче, отношението им беше супер коректно. Провериха само багажите ни отгоре-отгоре, минаха набързо с огледалото под шасито на колата и ни направиха знак, че сме свободни. Бариерата се вдигна и ние най-накрая стъпихме на сигурния, равен и добре осветен европейски път към Полша.

Вторият ден от нашето епично пътешествие приключи официално около 3:00 часа през нощта, когато уморени, но щастливи, паркирахме в китното градче Люблин.