Португалия – Връх Торре 1993 м.
Дата на изкачване: 12 март 2025 година.
Държава: Португалия
Връх: Торре – 1993 м.
Изкачили върха: Димитър Томов, Десислава Маринова
Височина в Европа: № 26
Проект: „49 първенци в Европа“
Изкачена надморска височина: 1 м.
Разстояние на прехода: 64 метра.
Време за изкачване: 1 минута.
Необходима екипировка: Не.
Описание на изкачването: Няма изкачване.
Най-добро време за посещение: Целогодишно.
Настаняване: В хотели
Ограничения: Не.
Карта на маршрута до връх Торре от паркинга.
Част 1: Защо Торре?
След като затворихме успешната страница с пътешествието в Кипър, адреналинът не ни остави да си поемем дъх. Тъй като бяхме набрали инерция с малко по-екзотичните европейски първенци, веднага насочихме поглед към следващата цел на картата – Португалия!
Когато планираш изкачване в тази страна обаче, първо трябва да решиш един интересен географски ребус. Къде всъщност се намира най-високата точка на Португалия?
Технически, първенецът на цялата държава е грандиозният вулкан Пико, издигащ се на 2351 метра, който е разположен на едноименния остров в сърцето на Атлантическия океан. Азорският архипелаг обаче има свое автономно управление, а и се намира на хиляди километри от континента. За целите на нашия проект и в съответствие с правилата за континентални първенци, ние се насочихме към връх Торе – най-високата точка на континентална Португалия. А Пико? Е, него си го запазваме като сладко изкушение за някой по-късен етап!
Оптимизация на бюджета: Мисия „Милано“
Вярна на своята мисия, логистиката на Mountain Memories отново доказа, че с добра организация светът е достъпен без излишни разходи. Директните полети на националния превозвач до Лисабон бяха на космически цени. Вместо да се примирим, се разровихме за алтернативи и сглобихме маршрут с прекачване през Милано, което в крайна сметка ни излезе с внушителните 900 евро по-евтино от директния полет на България Еър.
Точно така се пътува умно и се доказва, че за големите приключения не е нужен космически бюджет. И така, на 8 март по обяд, с раници на гърба и погледи, устремени към Сера да Естрела, нашето португалско приключение официално започна!
Ден 0: Италианско увертюра и нощен живот в Милано
Около 12 часа на обяд хванахме полета от летище София до Милано Бергамо. След кацането се качихме на автобуса, който ни отведе директно до Централната гара в Милано, а оттам пеша се добрахме до нашия апартамент за нощувка. Тъй като бяхме решили да пътуваме умно и същевременно да вземем максимума от пътя, просто нямаше как да изпуснем възможността да разгледаме този космополитен град. Затова бяхме заделили цели два дни за италианската модна столица. На бърза ръка оставихме багажа и веднага се насочихме към туптящото сърце на града, готови за дълга и вълнуваща разходка.
Първата ни спирка беше емблематичният небостъргач Торе Веласка – една доста интересна и нестандартна сграда със специфична форма на гъба, издигната в края на 50-те години на миналия век, която е ярък пример за италианския брутализъм в архитектурата. Оттам продължихме към величествената базилика Сан Лоренцо, пред която гордо се издигат колоните на древноримски медиолански комплекс. Следващата задължителна стъпка, разбира се, беше грандиозният площад Пиаца дел Дуомо с едноименната Миланска катедрала. Дуомо буквално ни спря дъха със своите хиляди готически шпилове и мраморни детайли, улавящи последните лъчи на слънцето.
Веднага след това преминахме през бляскавата галерия Виктор Емануил II – покрития търговски пасаж с внушителен стъклен купол, който ни изведе директно на площад Пиаца дела Скала, където се намира световноизвестната оперна сграда.
За финал на вечерта бяхме запазили Навили – безспорно най-бохемския, оживен и романтичен квартал в Милано. Мястото е прочуто в цял свят със своите исторически водни канали, проектирани някога с помощта на самия Леонардо да Винчи, както и със занаятчийските си ателиета, кокетни заведения и легендарен нощен живот. И тъй като датата беше 8 март, поводът изискваше Деси да почерпи по едно питие край каналите за празника на жената, с което поставихме перфектния край на първия ни ден от това ново приключение.
Ден 1: От готическите покриви до Тайната вечеря и Вертикалната гора
Сутринта започна с ранно ставане, тъй като предварително бяхме затворили логистиката с билети за Миланската катедрала Дуомо още за 9:00 часа сутринта. Мащабите на тази грандиозна постройка са умопомрачителни, но безспорно най-вълнуващата част от посещението е разходката по самия покрив на катедралата. Да се движиш сред гората от каменни кули, да наблюдаваш града отвисоко и да гледаш отблизо изящните фигури, изваяни по върховете на колоните, е незабравимо преживяване. Ако трябва да бъда напълно искрен, моето лично мнение е, че катедралата е много по-впечатляваща и красива отвън, отколкото отвътре. Разбира се, на излизане нямаше как да пропуснем и традиционния ритуал — нахранихме местните гълъби на площада с няколко бисквити, за да уловим онази емблематична за Милано снимка.
Следващата ни дестинация беше Piazza degli Affari, където извадихме невероятен късмет. Натъкнахме се на уникално изложение на ретро автомобили, каквито през живота си не бяхме виждали на едно място. Площадът беше пълен с десетки старинни возила в абсолютно перфектно, музеен тип състояние, а хиляди минувачи се тълпяха да ги фотографират от всеки възможен ъгъл.
След като се нагледахме на класически машини, се отправихме към Piazza Santa Maria delle Grazie. Не успяхме да посетихме едноименната църква, където на живо трябваше да видим оригиналния стенопис „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи. Оказа се, че билетите се закупуват месеци по-рано и за съжаление нямаше как да купим такива на място!
Разходката ни продължи към красивия Фонтан на площад Кастело, откъдето преминахме през тежките порти на величествения Замък на Сфорците. Веднага след това направихме рязък преход от средновековната история към абсолютния футуризъм, отправяйки се към Изола — един от най-модерните, артистични и динамично развиващи се квартали в Милано. Името му буквално означава „Остров“, а архитектурата там е на съвсем друго ниво. Снимахме световноизвестната Вертикална гора, представляваща жилищни кули, изцяло покрити с живи дървета и растения, разгледахме ултрамодерния площад Гае Ауленти и се разходихме из иновативния парк „Библиотека на дърветата“. Кварталът ни очарова със своя зашеметяващ стрийт арт, кокетни занаятчийски ателиета и емблематичния джаз клуб Blue Note.
В края на деня, след като бяхме навъртели сериозен брой километри пеша, умората си каза думата. Прибрахме се в апартамента набързо, за да съберем сили и да легнем рано. Италианската ни увертюра приключи успешно, а на следващата сутрин предстоеше най-важното — полетът към Лисабон и началото на същинския ни план към португалския първенец!
Ден 2: Полетът до Лисабон и среща с бурята на века
Сутринта започна по традиционния за нас кулинарен начин — с бързо хапване на вкусна баничка с ароматно кафе в кокетното заведение точно под апартамента ни. Тъй като пътуваме леко и сме само с по една раница на гърба, освобождаването на стаята стана за секунди. Преди обаче да се отправим към автогарата и да хванем курса към летище Малпенса за полета до Лисабон, Деси изненадващо заяви, че преди да си тръгнем, задължително трябва да видим… едно ухо. Въпросното „ухо“ се оказа световноизвестната бронзова скулптура, наречена „Ухото на Милано“, дело на твореца Адолфо Вилд. Тя е разположена директно на фасадата на историческата сграда Palazzo Sola-Busca и в миналото е служела като реален домофон. Тъй като това се очертаваше като единственото по-нестандартно нещо за деня, с удоволствие се отбихме да го снимаме.
След тази артистична отбивка се отправихме към автогарата. Пред нея бързо намерихме разпознаваемите червени автобуси, които пътуват директно до двете големи летища в района. Качихме се на този в посока Малпенса и след малко вече бяхме на терминала. Последва стандартната процедура, качване на самолета и малко по-късно колесниците на машината вече докосваха пистата в Лисабон. Планът ни беше начертан перфектно: взимаме кола под наем и веднага потегляме на север към Порто, където бяхме заделили два дни за разглеждане, преди да се спуснем обратно на юг към голямата ни цел — изкачването на върха, връщането на автомобила и полетите през Милано за България.
Тук обаче приключенията ни изненадаха с пълна сила. За първи път в нашата планинска история Деси пое отговорността да шофира кола под наем в чужбина. И точно тогава, сякаш за да тества волята ни, по пътя към Порто ни застигна най-мощната и свирепа буря, връхлитала Португалия за последните 50 години! Дъждът се изливаше като с кофи, вятърът брулеше магистралата, а видимостта беше почти нулева. Какъв невероятен „късмет“, нали? Въпреки екстремната обстановка, Деси се справи повече от геройски с шофирането. Късно вечерта, леко напрегнати, но щастливи, че пристигнахме невредими, се настанихме в апартамента ни в Порто и легнахме да спим, заспивайки под звуците на утихващия дъжд.
Ден 3: Сините мозайки на Порто, емблематичният мост и кулинарният крал „Франсезиня“
Сутринта ни посрещна с много по-свежо време след голямата буря. Днешният ден бяхме заделили изцяло за забележителностите на Порто. Като видни перничани и запалени почитатели на книгите, първата ни спирка беше емблематичната книжарница Livraria Lello. Мястото е признато за една от най-красивите книжарници в целия свят, а интериорът му с величествени вити стълбища и дърворезби буквално те пренася в приказен свят. След това се насочихме нагоре към центъра и преминахме покрай величествената Кула Клеригуш (Torre dos Clérigos). Точно пред нея по релсите се промушваше един от старинните, жълти исторически трамваи, които са истински символ на града. Нямаше как да не се изкачим догоре — от върха на кулата пред нас се разкри зашеметяваща панорама към абсолютно целия град и река Доуро.
Продължихме разходката си към площад Praça Gomes Teixeira, известен още като Площада на лъвовете заради красивия едноименен фонтан в центъра му. Там се издигат и уникалните църкви близнаци — Igreja do Carmo и Igreja dos Carmelitas. Влязохме да ги разгледаме, оставайки вдъхновени от величествената им архитектура.
Оттам се отправихме към една малко по-различна, но световноизвестна локация — гара Порто Сао Бенто (Estação de São Bento). Намираща се в историческия център, тя с право е считана за една от най-красивите железопътни гари на планетата. Стените в основния ѝ салон са покрити с над 20 хиляди зашеметяващи сини плочки „азулежу“, изобразяващи моменти от историята на Португалия. Малко по-встрани от нея открихме и църквата на Светия Илдефонсо (Igreja de Santo Ildefonso), която беше декорирана със същите невероятни малки сини плочки.
Следващата ни цел беше абсолютният символ на града и една от най-фотографираните забележителности в цяла Португалия — забележителният мост „Дон Луиш I“ (Ponte de Dom Luís I). Проектиран от ученик на Густав Айфел, този железен колос свързва двата бряга на реката. Направихме по няколко задължителни снимки и докато пресичахме по горното му ниво, времето напредваше, а гледките ставаха все по-красиви и фотогенични. Градът е просто уникален!
За да изпием очите си в тази красота, седнахме да си поемем дъх на зелената трева в Jardim do Morro — един от най-обичаните паркове и безспорно най-добрата площадка за наблюдаване на залеза в района. Веднага след това се спуснахме към Вила Нова де Гая (или просто Гая), разположена на отсрещния бряг. Гая е световната столица на легендарното португалско подсилено вино Портвайн (Port wine). Нямаше как да пропуснем този момент, затова седнахме в едно кокетно заведение край брега, за да дегустираме прочутото вино в комбинация със знаменитата Франсезиня (Francesinha). Това е кулинарният символ на Порто и едно от най-засищащите ястия, които можете да си представите — сандвич с няколко вида месо, покрит с разтопено сирене и полят с богат, пикантен сос от бира и домати. Истинска калорийна бомба, която перфектно подхожда на гладни планинари!
Следобеда посветихме на величествения Епископски дворец (Paço Episcopal do Porto), който е бил историческа резиденция на местните епископи. Сградата е невероятен паметник на бароковата и рококо архитектура и заслужено е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. Оказа се, че и там повечето вътрешни стени са фино украсени с познатите ни вече малки сини плочки. Вечерта завърши в традиционен местен ресторант. Пробвахме още от автентичната кухня и останахме очаровани — напълно различна, много вкусна и определено интересна храна. С това затворихме този пълен с емоции ден в Порто.
Ден 4: Когато Португалия реши да ни покаже характер
След като хапнахме подобаващо в Порто и заредихме батериите с красиви гледки, дойде време да се отправим към голямата цел на това пътуване – връх Торе в планината Сера да Естрела. На хартия планът изглеждаше елементарен: палим колата, караме на юг и покоряваме най-високата точка на континентална Португалия. Все пак сме в Южна Европа, март месец е – какво толкова може да се обърка? Планината обаче имаше съвсем други намерения.
Настъпихме газта в посока върха, пуснах навигацията и изведнъж – пълна изненада. Гугъл най-любезно ми съобщи, че просто няма как да стигнем до крайната точка. Маршрутът на екрана се зачерви, а приложението категорично отказа да ни прекара до горе. Спряхме колата встрани и започнахме да се чудим какво става. В недоумение трескаво изписах името на върха в търсачката. Отворих местен сайт, който ме препрати към официалната страница за времето в планината – Meteoestrela. И там ни посрещна суровата реалност. Графиката ясно показваше, че всички пътища към върха са оцветени в ярко оранжево с надпис Fechado – напълно затворени! Единственият отворен участък беше ниско долу, между Ковиля и Пеняш да Сауде.
В този момент в колата стана горещо и се заформи класически, емоционален планински скандал. Ние бяхме тръгнали по същество с официални и леки дрехи, а информацията казваше, че можем да се доберем най-много до подножието. „Пак влязохме в нашите филми!“, си казах наум. Деси изобщо не си беше направила труда да погледне условията на върха преди да тръгнем, водена от желязната логика: „Все пак сме в Португалия, а до самия връх има асфалтов път и кръгово.“ Да, ама не! Сера да Естрела реши да ни покаже характер със сериозен снеговалеж и пълна зимна блокада в средата на март.
Бяхме изправени пред стена, но пернишкият планински дух не се предава толкова лесно. Трябваше ни авариен план и то веднага. Започнахме да ровим из картата и – о, чудо! Намерихме спасителния пояс: магазин „Декатлон“, разположен в град Визеу – точно по маршрута ни и на място, докъдето пътят все още беше напълно свободен.
Веднага измислихме новата схема: отиваме директно в магазина, взимаме под наем топли зимни дрехи и стабилни обувки, с които да можем да газим в преспите и да изкачим върха пеша, ако се наложи. Мобилизирахме се на секундата, новият план беше готов, напрежението в купето спадна и продължихме напред към поредното ни лудо приключение!
Повратна точка, триумф на върха и португалски колоси
Стигнахме пред магазина във Визеу доста преди отварянето му. Тъй като бяхме подготвени с домашни сандвичи, изобщо не си покварихме настроението – хапнахме на спокойствие в колата и изчакахме двадесетина минути. Когато вратите най-накрая се отвориха, ние бяхме първите нетърпеливи клиенти, готови за зимна шопинг акция.
Тук обаче се сблъскахме с нов, неочакван проблем – оказа се, че никой от служителите на смяна не говори нито дума английски. Беше истинско приключение в жестомимиката, докато се опитвахме да обясним от каква екипировка имаме нужда. За наш късмет, малко след това на работа дойде момиче, което поназнайваше езика. Извадих телефона си, показах ѝ къде сме тръгнали и ѝ демонстрирах стряскащата оранжева графика на затворените пътища. Тя се усмихна, помоли ни да изчакаме и извади своя телефон. Момичето реши да провери ситуацията в съвсем различен, актуален местен онлайн портал. Когато зареди сайта, пред нас се разкри същата карта на планината, но този път с два ярко зелени, напълно проходими пътя към билото! Оказа се, че официалната Фейсбук страница просто не е била обновена навреме. Въздъхнахме с огромно облекчение – бяхме извадили невероятен късмет и спестихме сума ти излишни пари за зимно облекло. Благодарихме ѝ сърдечно и веднага продължихме напред по асфалта, който вече беше чист.
Единственото планинско кръгово в света
Пътят започна да се вие нагоре и около 10:30 часа сутринта пред нас най-накрая се показа характерната кула на върха. След още десетина минути шофиране паркирахме на връх Торе (1993 м). Мястото е абсолютно уникално – това е единственият планински първенец в света, чиято най-висока точка се намира буквално в средата на автомобилно кръгово движение! Слънцето грееше силно, а планината беше покрита с дебел, пухкав сняг, което беше привлякло доста местни туристи.
Веднага се насочихме към голямата каменна пирамида с метален кръст, указваща точната височина. Бяхме обмислили всичко предварително и се облякохме в чисто бели дрехи, за да изпъкнем максимално на фона на заснежения пейзаж – снимките станаха просто брутални! Докато правехме фотосесията, забелязахме колко сурово е било времето в предишните дни. Силните ветрове и леденият капан бяха заскрежили сградите наоколо до такава степен, че те буквално изглеждаха като направени от бял захарен памук. Преди да потеглим, влязохме в големия търговски център на върха, откъдето си взехме страхотни сувенири, а веднага след това се отбихме в съседното кафене за по едно топло, ароматно капучино. Равносметката за този връх е проста: ако имате кола или колело, всичко, което трябва да направите, е да хванете хубав прозорец от време. Останалото е лесно!
От мащабите на Баталя до вълните-чудовища в Назаре
След успешния планински триумф слязохме от Сера да Естрела и продължихме към следващата културна забележителност по пътя за Лисабон – величествения манастир в Баталя (Monastery of Batalha). Този обект на ЮНЕСКО е истински шедьовър на португалската готика и архитектурния стил „Мануелин“. Построен е в чест на голямата победа на Португалия над Кастилия през 1385 г., а мащабите му са умопомрачителни. Честно казано, към днешна дата не съм сигурен дали през живота си изобщо съм стъпвал в по-голям и необятен манастирски комплекс – имах усещането, че коридорите и високите сводове са безкрайни. На входа на всеки посетител се връчва подробна карта, без която буквално рискуваш да се изгубиш или да пропуснеш някоя от грандиозните незавършени капели (Capelas Imperfeitas).
Заредили се с историческа енергия, потеглихме към брега на Атлантическия океан, за да направим задължителна спирка в легендарното градче Назаре. Мястото е световна мека на екстремния сърф заради умопомрачителните си вълни-чудовища, които през зимата редовно надхвърлят 20-30 метра височина. Разбира се, веднага посетихме прочутия Музей на сърфа, разположен в старинния форт на скалите. Там, чрез интерактивни графики и 3D макети, е обяснено по изключително достъпен начин защо вълните тук са най-големите в цяла Европа. Тайната се крие в т.нар. „Каньон на Назаре“ – гигантска подводна цепнатина в океанското дъно, дълбока цели 5 километра, която действа като естествен фунийки-усилвател на водния поток. Няма обаче да ви разкривам абсолютно всички детайли тук – отидете да го видите с очите си!
Късно вечерта най-накрая пристигнахме в португалската столица Лисабон. Хапнахме набързо в едно местно заведение и се отправихме към леглата – бяхме уморени, но изключително щастливи и доволни. Още един голям европейски първенец беше успешно изкачен!
Ден 5: Историческият блясък на Белем и тайните на Лисабон
Утрото в португалската столица започна с разходка към едно от най-емблематичните места в града – историческия квартал Белем. Разположен живописно на брега на река Тежу, точно там, където тя се влива в безкрайния Атлантически океан, Белем е истинско сърце на португалската история. Именно от тези брегове през XV и XVI век са отплавали великите мореплаватели, сред които и самият Вашку да Гама, за да откриват нови светове и да чертаят съвременната карта на планетата. Поради тази причина кварталът буквално прелива от монументална и спираща дъха архитектура.
Първата ни спирка беше световноизвестният символ на града – Кулата Белем (Torre de Belém). Тази изящна постройка, издигната в уникалния португалски готически стил „Мануелин“, е служила едновременно като отбранителна крепост и като последен роден пристан, който мореплавателите са зървали преди дългите си пътувания. Оттам се отправихме към зашеметяващия Манастир Жеронимуш (Mosteiro dos Jerónimos). Комплексът е част от световното наследство на ЮНЕСКО, а под неговите детайлни сводове се намира и вечният дом на Вашку да Гама. Архитектурата му е толкова пищна, че човек може да прекара часове, вглеждайки се в каменните орнаменти.
Нямаше как да подминем и Паметника на откривателите (Padrão dos Descobrimentos). Този огромен монумент във формата на каравела е издигнат в чест на златната ера на португалските открития, а на носа му гордо стои фигурата на Енрике Мореплавателя.
След толкова много културна програма дойде време и за най-важната кулинарна спирка в цяла Португалия – легендарната сладкарница Pastéis de Belém. Това е официалното родно място на прочутите португалски яйчени тарти. Рецептата тук се пази в дълбока тайна още от далечната 1837 година, а самите сладкиши се сервират неустоимо топли, поръсени с канела и пудра захар. Посетихме най-старото място в света, откъдето тръгва тази традиция, и сме напълно сигурни, че след уникалните пастели качихме поне по килограм набързо!
Автентичният Лисабон и историята в плочки
След като се подсладихме подобаващо, решихме да избягаме от класическите туристически тълпи и се преместихме към квартала Пеня де Франса (Penha de França). Това е едно изключително автентично и традиционно местенце, останало малко встрани от масовия радар. Точно на границата на този район, в сградата на прекрасен манастир от XVI век, се намира Националният музей на плочките (Museu Nacional do Azulejo). За нас това беше задължителна спирка, тъй като след като бяхме видели синия разкош на гарата в Порто, искахме да разберем историята зад тези прочути португалски керамични плочки. Музеят е направен фантастично и проследява развитието на това изкуство през вековете.
Денят ни продължи с плавно преливане към Сао Висенте (São Vicente) – един от най-старите, чаровни и пропити с история квартали на Лисабон. Той се намира непосредствено до популярния Алфама и се простира по стръмните склонове на един от емблематичните хълмове на града, разкривайки нови, още по-красиви гледки към португалската столица.
От безкрайната история на Пантеона до залеза над замъка Свети Георги
В сърцето на квартал Сао Висенте веднага бяхме привлечени от огромния бял купол на Националния пантеон (Panteão Nacional), който доминира над силуета на целия район. Мястото има изключително любопитна история – строителството му отнема близо 300 години, откъдето в португалския език дори се ражда крилатият израз за безкрайна работа: „Obras de Santa Engrácia“. Вътре в сградата цари невероятно усещане за величие, тъй като тук са погребани най-значимите и емблематични личности на нацията, включително мореплавателят Вашку да Гама, видни писатели, президенти и легендарната фадо певица Амалия Родригеш.
Качихме се до покривната тераса, откъдето се разкри доста добра панорама към реката и покривите на града. Ние обаче целяхме да намерим най-високата възможна точка за предстоящия залез. Затова без колебание се отправихме към замъка „Свети Георги“ (Castelo de São Jorge) – величествената средновековна крепост, която увенчава най-високия хълм на Лисабон. Издигайки се гордо точно над историческите квартали Алфама и Сао Висенте, този замък е бил главното сърцебиене на града в продължение на векове. Именно от неговите тежки крепостни стени уловихме последните слънчеви лъчи, оцветяващи Лисабон в златисто. Снимките ни оттук станаха просто феноменални.
В търсене на истинското фадо
След като слънцето се скри, дойде време за емблематичното португалско изживяване – вечеря с традиционна фадо музика. Първият ни опит обаче се оказа леко разочароващ. Храната беше горе-долу добре, но самото фадо изпълнение изобщо не беше на необходимото ниво, за да усетим истинската португалска „саудаде“ (копнеж и меланхолия).
Прибрахме се в хотела и споделихме впечатленията си на рецепцията. Оказа се, че сме допуснали класическа грешка на туристите. Служителят се усмихна и веднага предложи да запази маса за нас за следващата вечер в най-стария и доказано добър ресторант за фадо в града, който се намираше буквално на 4 минути пеша от нас. С изненада разбрахме, че всички истински хубави ресторанти в Лисабон са били точно около нашия хотел, докато ние бяхме тръгнали да ги търсим в покрайнините!
Записахме си и ценния съвет от местните, че ако човек търси автентична фадо атмосфера, трябва да се насочи към специалната улица Rua do Diário de Notícias в бохемския квартал Байро Алто (Bairro Alto), където заведенията са подредени едно до друго. Веднага до нея паралелно върви и другата емблематична „фадо улица“ – Rua da Barroca. Тях обаче си ги оставихме в списъка за проучване за следващия ден, за да видим дали там се крие истинската магия на Лисабон. С това приключи този дълъг, наситен с емоции и култура ден, в който краката ни едва ни дърържаха, но сърцата ни бяха пълни.
Ден 6: Приказният дворец „Пена“ и бруталният вятър на Кабо да Рока
Сутринта започна с бързо ставане и директно натиснахме газта към Синтра, където се намира Националният дворец „Пена“ (Palácio Nacional da Pena). Това е един от най-екстравагантните, ярки и приказни замъци в целия свят! Разположен високо на хълмовете, дворецът е уникално съчетание от ярки цветове – жълто, червено и лилаво, съчетаващи в себе си стилове като неоготика, неомануелин и ислямска архитектура. Мястото е толкова необятно и красиво, че там буквално убихме почти целия си ден. Тъй като територията на парка и комплекса е огромна, навсякъде има карти за ориентация, а придвижването между отделните нива и красивите замъци в парка става с организиран автобус. Всяка крачка вътре си заслужаваше – усещането е като в анимационен филм на Дисни.
Кабо да Рока
Късния следобед бяхме заделили за едно емблематично място – Кабо да Рока (Cabo da Roca). Това е мистичната точка, където земята свършва и започва безкрайният океан! Като най-западната точка на континентална Европа, тя се издига върху внушителни гранитни скали, които се спускат отвесно от 140 метра височина директно в бурните и пенисти води на Атлантика.
Ако на връх Торе бяхме изненадани от дебелия сняг, то тук, на португалския бряг в средата на март, вятърът буквално щеше да ни отнесе! Студът беше толкова пронизващ, че буквално тичахме на спринт от колата и обратно само и само за да уловим в кадър най-красивия залез в Европа. Мястото е световноизвестно с бруталните си, ледени океански ветрове, които не спират да духат целогодишно. Обикновено масовите туристи пристигат по тениски от топлия Лисабон и в момента, в който слязат на паркинга, преживяват истински термичен шок. В този момент си казахме, че ако бяхме купили якетата от онзи Декатлон във Визеу, тук щяха да ни влязат в перфектна употреба! С това посещение затворихме още един кръг от географските ни цели – след като преди време бяхме на най-южната точка на Иберийския полуостров в Испания, сега гордо стояхме и на най-западната точка на континентална Европа в Португалия!
Изкуплението: Вечер в Sr. Vinho Fado
За финал на вечерта бяхме подготвили нещо специално – посещение на елитен и изключително класен фадо ресторант, защото човек веднъж в живота си влиза на такова място. Доверихме се на препоръката от хотела и резервирахме маса в легендарния Sr. Vinho. Атмосферата вътре беше на съвсем друго ниво. Менюто се оказа изискано, четиристепенно, като за всяка степен имаше по четири невероятни кулинарни опции, между които да избираш.
Истинската магия обаче започна с музиката. Двете певици на сцената се оказаха дъщери на самата собственичка на ресторанта и пееха толкова докосващо и уникално, че цялата зала затаяваше дъх. Самата собственичка седеше дискретно на една от масите в ъгъла и с професионален поглед контролираше абсолютно всичко наоколо – от реакцията на клиентите и работата на сервитьорите до последната нота на изпълнителите. Личеше си, че държи на безупречното качество и иска всичко да бъде перфектно. И наистина беше такова! След тази вълшебна вечер се прибрахме в хотела за заслужена почивка и подготовка за дългия ни утрешен ден.
Ден 7: Футуристичният Лисабон, най-дългият мост в Европа и обратният път към дома
Сутринта започна с малко по-късно ставане, тъй като бяхме наясно, че ни предстои изключително дълъг транзитен ден. След като събрахме раниците, се отправихме към една напълно различна страна от лицето на Лисабон – Парка на нациите (Parque das Nações). Това е най-модерният, футуристичен и архитектурно различен квартал на португалската столица. Разположен в източната част на града, на самия бряг на река Тежу, той се явява пълна и коренна противоположност на историческите старинни квартали като Алфама и Сао Висенте. Тук старата история отстъпва място на стъклото, стоманата и смелия съвременен дизайн.
Първото нещо, което ни направи впечатление, беше кабинковият лифт (Telecabine Lisboa). Той се движи плавно по протежение на крайбрежната алея на височина от 30 метра, като 8-минутното пътуване предлага зашеметяваща панорамна гледка към целия модерен квартал и реката. Точно пред нас се издигаше и Кулата Вашку да Гама – най-високият небостъргач в Лисабон със своите 145 метра, чийто силует има емблематичната форма на разпънато корабно платно.
От брега се открива и перфектна гледка към едно истинско инженерно чудо – моста „Вашку да Гама“ (Ponte Vasco da Gama). Със своята внушителна дължина от малко над 12 километра, този колос официално е най-дългият мост на територията на Европейския съюз, чийто край буквално се губи в хоризонта.
За финал на нашето португалско приключение бяхме запазили Океанариума (Oceanário de Lisboa), който е признат за един от най-големите, модерни и красиви аквариуми в целия свят. Прекарахме часове в разглеждане на огромните водни басейни, където съжителстват десетки видове риби, пингвини, величествени акули и изключително странни, екзотични морски червеи и фини морски кончета. Истинско подводно царство, което ни остави без думи.
Обратно към реалността: Логистичният маратон
След като затворихме и тази последна страница от програмата ни, дойде време да преминем към финалната логистика. Насочихме се към летището в Лисабон, откъдето хванахме полета обратно към летище Милано Малпенса. За да бъде пътуването ни максимално оптимизирано по концепцията „Пътувай сам, пътувай лесно“, от Малпенса се качихме на директен автобус, който ни превози до летището в Бергамо. Оттам, с още един полет, късно през нощта най-накрая кацнахме на родна земя в България.
С това нашето голямо португалско приключение официално приключи! Зад гърба си оставихме стотици километри път, бурята на века, спиращи дъха океански залези и най-важното – успешно изкачихме връх Торе (1993 м), развявайки българското знаме на покрива на континентална Португалия!
До нови срещи по върховете!
Малко снимки от прехода: