Изкачване на връх Тубкал в Мароко: Логистика, маршрути и лични съвети

Мароко – Връх Тубкал – 4167 м.

Дата на изкачване: 12 април 2026 година.
Държава: Мароко
Връх: Връх Тубкал – 4167 м.
Изкачили върха: Димитър Томов, Десислава Маринова, Мартин Баников
Височина в Африка: № 6
Проект: „54 първенци в Африка“
Изкачена надморска височина: 2431 м.
Разстояние на прехода: 28,44 км.
Време за изкачване: 2 дни нагоре, 1 ден надолу.
Необходима екипировка: Каска, пикел и котки.
Описание на изкачването: Дълъг преход с надморска височина над 2000 м.
Най-добро време за посещение: април – октомври.
Настаняване: В хижа
Ограничения: Не, но не забравяйте да вземете паспорта си.

Карта на маршрута до връх Тубкал от Вила Тубкал

Юбилейният връх №50! ️

Днес е петък, 10 април и докато повечето хора планират къде ще хапват агнешко, ние стягаме раниците за нещо по-сериозно. Целта е ясна – ще се опитаме да изкачим най-високия връх в страната връх Тубкал, с неговите внушителни 4167 метра. Това не е просто поредната точка в картата, а най-високият първенец на цяла Северна Африка!

За нас това изкачване има специален вкус – това е нашият юбилеен връх №50!

Планът „Перник на 7 морета“: Никаква отпуска!

Както се казва, истинският планинар не чака почивка, той си я създава. Решихме да оползотворим великденските празници по най-добрия начин:

Мисия: Изкачване на Тубкал.
Логистика: Използваме почивните дни около Великден.
Резултат: Стягаме багажа и тръгваме, без да изхабим нито един ден отпуска!

Африка ни чака, а ние сме готови да покажем на Атласките планини как се катери по пернишки.

Стартираме с „леко“ закъснение и малко лукс

Естествено, програмата нямаше да е пълна, ако не започнем с лек адреналин. Трябваше да сме на летището в 18:00 ч., но в 18:10 ч. ние тепърва се появяваме на метрото. Нищо де, приехме го като следобедна физзарядка – малко спринт с раниците за отскок!

На терминала вече ни чакаше нашата приятелка Радка, която смело реши да се включи в това африканско приключение. Вече сме на борда на самолета на Ryanair за директния полет от София до Маракеш. Предстоят ни близо 5 часа във въздуха, така че решихме да не се стискаме – инвестирахме в „президентския“ комфорт на 16-ти ред с широкото място за краката. Кефът цена няма!

Добре дошли в Мароко… или в средата на бурята?

Кацаме в Маракеш и – изненада! Вместо палми и слънце, ни посрещна истинско бойно кръщене: Heavy rain and wind storm. Дъждът се лее из ведро, а вятърът се опитва да ни върне обратно в самолета.

Планът ни да потеглим веднага към селото, откъдето започва трекът към хижата, претърпя лека корекция. Шофьорът ни попари със заглавието:

„Пътят е затворен приятели!“

Няма драма – планината няма да избяга. Оставаме да спим в Маракеш, имаме букнат хотел и ще ни вземат на сутринта. Първата вечер в Африка ще е на сухо и топло, а утре атакуваме!

Закуска №2 и тактическа подготовка в Имил

Сутринта на 11-ти април ни посрещна със същия сив сценарий – дъждът не спира, а прогнозата изглеждаше по-зле и от софийско задръстване в петък вечер. Но ние не сме от захар! Удряме по едни марокански палачинки в хотела за старт и нашият шофьор ни товари за прехода към планината. Следващата спирка: село Имил. Тук ни чакаше местният ни водач Сайд.

Първата задача беше да дооборудваме групата. Нашият авер Марто пристигна директно от Англия само с ръчен багаж и му липсваше пикел. В Имил обаче е като „Илиянци“ за алпинисти – можеш да наемеш всичко: от раница и обувки до котки и пикели. Оборудвахме го и продължихме към Вила Тубкал. Там Сайд ни посрещна както подобава. И понеже планината иска сила, а ние не обичаме да рискуваме с празните стомаси, веднага преминахме към… Закуска №2! Сега вече сме готови да газим калта и да катерим към облаците.

Пътят към облаците: Портокалов сок и молитви към джиновете

Раниците са на гърба и най-после потегляме! Първите километри минават през коритото на една река от камъни, след което пътеката става широка и уверено започва да набира височина. Предстоят ни 10 километра стабилен баир с 1400 метра денивелация до хижа „Тубкал“.

Ако сте забравили водата или шоколада в България – споко! По пътя е пълно с местни търговци. Първата ни спирка обаче не беше за шопинг, а на планинския пункт. Тук правилата са строги: вадим паспортите, вписват ни в регистрите и едва тогава получаваме „зелена светлина“ за върха.

Пернишка логистика и марокански екзотики

Като опитен организатор се бях погрижил за всичко – от трансфера от летището до последната хапка по пътя. Пакетът „All Inclusive по пернишки“ включваше:

Транспорт и нощувки.
Пълен пансион: по две закуски, два обяда и две вечери на ден. Гладен планинар е слаб планинар!

След няколко километра спряхме да „заредим батериите“ с по един фреш от портокал. Малко по-нагоре стигнахме до местността Шая. Мястото е мистично и се води свещено – хората идват тук, за да се молят на джиновете за спасение и късмет. Ние също уважихме момента, но заложихме на сигурното – на поредното обилно хапване, което ни чакаше там.

С пълни стомаси и добро настроение продължаваме нагоре. Хижата ни чака, а джиновете… те дано са на наша страна, че Тубкал не прощава на неподготвените!

Финалният спринт към хижата: Кафе „Омар“ без кафе

След като презаредихме батериите в местността Шая, отново захапахме баира в посока хижата. Километрите се трупат, но и умората почва да напомня за себе си. Стигнахме до нашата четвърта спирка за деня – едно култово местенце на 2800 метра надморска височина, гордо наречено Cafe Omar Imintfret.

Сега, името малко подвежда – кафе всъщност нямаше, но пък мароканските фрешове и тук са на почит! Удряме по още една витаминозна бомба за енергия, защото ни чака последната и най-тежка фаза за деня: финалните 400 метра денивелация до хижа „Тубкал“.

Въздухът вече става по-рядък, температурите падат, но целта е пред очите ни. Гледаме към хижата и си мислим само за едно – топлата вечеря, която ни чака там горе!

Ранното ставане – по план и по принуда

В 16:00 ч. най-после прекрачихме прага на хижата. Първата ни работа? Да се окупираме около печката! След целодневното газене в кал, топлината ни се стори като истински лукс. Започна се голямото гощаване. Преди същинската вечеря ни сервираха марокански чай, гарниран с… пуканки и сладки. Малко странна комбинация за планина, но идеално предястие! Малко по-късно дойде и „тежката артилерия“: топла супа и крехко пиле със зеленчуци. На 3200 метра височина това си е направо кралско угощение.

Към 20:00 ч. се мушнахме в леглата. Планът беше ясен: алармите на 04:00 ч. и атака. Да, ама не! В стаята бяхме с още две двойки, които бяха решили, че 03:00 ч. е идеалното време за вдигане на шум. Нямаше как – в 03:30 ч. и ние бяхме на крак.

Обличаме се бързо и отиваме на последна проверка в столовата. Закуската беше класическа – хляб, различни видове сладка, топено сирене и масло. Колкото да има гориво за баира. Навън е тъмно, студено и мирише на приключение. Стягаме котките, палим челниците и потегляме нагоре към голямата цел. Юбилейният връх №50 ни чака някъде там, в тъмното!

Битката с вятъра и безкрайния улей

Тръгваме в 05:00 ч. – пълен мрак, единствено лъчите на челниците прорязват тъмнината. Пред нас са 4 километра, които звучат лесно, но гарнирани с 1000 метра денивелация и брутално силен вятър с температура от -16°, ситуацията става сериозна. Тъй като е април и снегът в Атласките планини все още е господар, започваме изкачването „по учебник“ – с пикел в ръка. Първото препятствие в самото начало на трека е остро изкачване веднага след хижата, наклонът не прощава. След като преодоляхме този участък, прибрахме пикелите и се изправихме пред „безкрайния улей“.

Този улей е от онези места, на които правиш две крачки нагоре и имаш чувството, че планината те тегли назад. Изкачването е изморително, въздухът е рехав, а на превала вятърът реши да ни покаже на какво е способен и се усили още повече. Спряхме за бърза тактическа почивка на завет – една вафла за ударна доза захар и продължаваме наляво. Оттук до върха остава последното усилие – не повече от час. Усещаме го, близо е! Юбилейният връх №50 е почти под краката ни.

На Покрива на Мароко: Снимки до дупка (и до измръзване)

След последното усилие излизаме на билото. Оттук пътят се вие по един не много остър ръб и след около 10 минути пред нас изникна тя – металната пирамида на връх Тубкал 4167 метра. Най-високата точка на Мароко и цяла Северна Африка е под краката ни! Държавен първенец №50 е факт! На върха положението беше „бедствие“. Вятърът се опитваше да ни отвее към Сахара, а студът беше такъв, че повечето туристи правеха по една скоростна снимка за доказателство и хукваха надолу да си спасяват кожите.

Но ние не сме като повечето хора! Понеже сме симпатични (и малко инати), решихме, че един кадър не ни стига. Направихме си цяла фотосесия, докато не бяхме на крачка да се превърнем в ледени статуи. За състоянието на пръстите на ръцете ми… по-добре да не отварям дума. Болката е временна, снимките в социалните мрежи са вечни!

Facebook, фрешове и „бързата процедура“ надолу

След като приключихме с изявите на „снимачната площадка“, включихме на скорост и тръгнахме надолу. Гравитацията ни стана най-добър приятел и само за 2 часа бяхме обратно в хижата, готови за топъл чай и заслужена почивка. Мисията е изпълнена – Тубкал е изкачен! В хижата ни посрещна най-доброто комбо на 3200 метра: горещо кафе и безплатен Wi-Fi! Нямаше как – трябваше веднага да „гръмнем“ във Facebook. Не всеки ден човек стъпва на държавен първенец №50, така че приятелите вкъщи трябваше да разберат, че пернишката група е окупирала Атласките планини.

Часът беше едва 10:00 сутринта, но след ранното ставане и боя с вятъра, стомасите ни започнаха да подават сериозни сигнали. Гладът беше по-силен от умората. Затова дадохме сериозен зор на нашия водач, че е време за евакуация към ниското. Целта: да стигнем възможно най-бързо до средата на маршрута, където знаехме, че ни чака подсигуреният топъл обяд. Когато пред един перничанин има мароканско тажинче, денивелацията спира да бъде фактор! Спускането започна, а с всяка крачка надолу въздухът ставаше по-гъст, а мисълта за мароканските гозби – все по-реална.

Обувки под прицел и магарешки „предимства“

Пътят надолу ни се стори безкраен. Краката вече тежат, а раниците сякаш са станали двойни след върха. Повечето туристи тук залагат на „четирикрако такси“ – наемат магарета да им мъкнат багажа срещу 50 евро. Ние обаче сме си корави българи и си носим всичко на гръб.

Златен съвет от опита: Когато видите магаре на пътеката, винаги заставайте от вътрешната страна (към скалата)! Пътеката на места е отвесна и хич не са малко случаите, в които някое недоскиващо магаре просто избутва туриста в пропастта. Гледайте си предимството, че там магаретата не признават правилника за движение.

Освен магаретата, в хижата има и друг риск – „дългоръки“ колеги. Ето ви един съвет: не оставяйте нищо скъпо без надзор. Докато се спускахме, един германец ме настигна със скоростта на вятъра, само за да ми инспектира обувките La Sportiva. Човекът беше в паника, защото някой беше „свил“ неговите. Кратка справка с камерите в хижата (да, има камери навсякъде!) показа класическа схема: един тип влиза, оставя своите раздрънкани чепици на рафта, обува чисто новите на германеца и изчезва в мъглата. Така че, ако сте с хубави обувки, си ги дръжте близо до леглото, че в Мароко явно има голям глад за качествен алпинизъм!

Тажинът на победата и слизане „на магия“

Най-после се добираме до кафенцето за обещания обяд. Започнахме с леко предястие, колкото да не припаднем, и веднага след това ни сервираха традиционния Тажин. След боя с вятъра и снега, този вкус ни се стори като дар от боговете.

Но почивката беше кратка. Трябваше да довършим слизането. Вече бяхме с подути крака и всеки камък по пътеката ни се струваше като личен враг, но бяхме безкрайно щастливи. Връх Тубкал 4167 метра е изкачен! Често хората го подценяват, но този връх си има характер. Не забравяйте – това е 6-ият по височина връх в цяла Африка (от цели 54 държави)!

Сбогом на планината, здравей Маракеш!

Най-накрая стъпихме на асфалта, където нашият шофьор вече ни чакаше с усмивка. Стиснахме мъжки ръката на Сайд – всичко беше организирано перфектно, а Хасан се оказа железен водач. Предстояха ни около 2 часа път до Маракеш, но никой не мислеше за спане. Планът за вечерта е ясен:

Отиваме на централния площад при танцуващите кобри (ще ги видим кой е по-опасен – те или ние след 2400 м денивелация).
Намираме някое красиво местно заведение.
Отпразнуваме юбилейния връх №50 както подобава!

Празненство в Маракеш: Агнешко, кобри и „мисия алкохол“

След като слезнахме от планината, се настанихме в хотел Riad Hamza – кокетно местенце, букнато през Booking, точно в сърцето на града. Но гладът не ни оставяше на мира. Съвсем близо до нас се оказа легендарният ресторант Dar Lamine Sebbarh. Мястото датира от 1951 година и се води един от най-добрите традиционни ресторанти в целия Маракеш. Разположихме се на тераската и поръчахме подобаващо: свежа мароканска салата и Тажин с агнешко. Все пак беше навечерието на Великден – трябваше да спазим традицията, макар и по марокански!

След обилното хапване се потопихме в лудницата на Джама ел Фна – главният площад и сърцето на Медината. Там е пълен сюрреализъм: малки групи свирят и пеят различна музика, хора се тълпят, енергията те удря в лицето. Но преди да се загубим в тълпата, имахме една по-важна мисия. Изкачихме успешно Тубкал, юбилейният връх №50 е в джоба – няма как да не полеем победата! В Мароко алкохолът не е на всеки ъгъл, но ние открихме „обетованата земя“: Mabrouka Rooftop & Sky Bar. Страхотен бар с гледка към целия площад, където ударихме по една ледена бира и се насладихме на момента.

Мислите си, че сме приключили? Гледаме към площада и виждаме точно 100 будки, подредени в редици. Всяка една от тях е скара! Миризмата на печено месо и зеленчуци ни притегли обратно. Не издържахме и направихме „второ полувреме“ с агнешко на скара, гарнирано с пресен фреш и малко ядки за десерт. С пълни стомаси, доволни от постигнатото се прибрахме за заслужен сън. Мароко, беше страхотно! Тубкал ни изпоти, но Маракеш ни нахрани.

Културен щурм!

Последната ни сутрин в Мароко започна в 07:00 ч. Багажът – стегнат, а ние – отново на терасата за последна доза мароканско кафе и закуска с гледка. Нямаше време за губене, чакаше ни културната програма.

Първата ни спирка беше емблематичната джамия Кутубия – истинският символ на Маракеш, чието 77-метрово минаре служи за ориентир от всяка точка на града. Пътят до там ни преведе за пореден път през лабиринтите на Медината и вече познатия ни площад Джемаа ел-Фна, който в ранните часове изглеждаше неочаквано спокоен, лишен от вечерната си лудница, но все така магичен.

След това се потопихме в историята с посещение на двата големи двореца, които представят двете лица на мароканското минало. Първо разгледахме Бахия – името му означава „Блясък“ и веднага разбрахме защо: зашеметяващи мозайки, резбовани тавани от кедрово дърво и тихи вътрешни дворове с фонтани. Веднага след него се прехвърлихме в Ел Бади – макар днес да е в руини, останките от този някогашен „Несравним дворец“ все още подсказват за епохата, в която е бил обсипан със злато, тюркоази и кристал. Архитектура, детайли, екзотични градини и портокалови дръвчета… Мароко определено знае как да показва разкош дори през вековете!

Обратно към корените: От Маракеш до Перник

Времето обаче ни притискаше. Направихме едно бързо „финално“ хапване и дойде моментът за трансфера към летището. Нашите приятели от Treck Toubkal Mount се погрижиха да си тръгнем със стил – Сайд ни изпрати с VIP такси Мерцедес. Директният 5-часов полет ни върна обратно в реалността.

Към 23:30 ч. вече бяхме на родна земя. Схемата беше бърза и организирана:

23:30: Взимане на багажа.
00:00: Метрото до Интер Експо Център.
00:15: Палене на колата и ГАЗ към Перник!

Така нашето приключение „Африка 2“ приключи благополучно. Най-важното – целият екип бяхме на върха, върнахме се живи, здрави и заредени с емоции за още такива върхове!

Африка ни прие, изпоти ни, но накрая ни изпрати като победители. Юбилей №50 – мисията изпълнена!