Хърватска – Връх Синял (Динара) – 1831 м.
Дата на изкачване: 27 септември 2022 година.
Държава: Хърватска
Връх: Синял (Динара) – 1831 м.
Изкачили върха: Димитър Томов, Десислава Маринова, Димо Чолаков
Височина в Европа: № 28
Проект: „49 първенци в Европа“
Изкачена надморска височина: 1255 м.
Разстояние на прехода: 16,2 км (кръгов маршрут).
Време за изкачване: 4–5 часа нагоре, 3-4 часа надолу.
Необходима екипировка: Обща туристическа екипировка.
Описание на изкачването: Дълъг преход с надморска височина над 1000 м.
Най-добро време за посещение: май – октомври.
Настаняване: В хотел.
Ограничения: Не.
Карта на маршрута до връх Динара от паркинга в Главаш
Динара (1831 м) – Хърватският първенец: С полет към бурята
Въздушен десант в Далмация
Този път решихме да подходим модерно – спестихме километри, но не и емоции. Вместо да шофираме 1230 километра и да губим 12 часа в посока, заложихме на въздушен десант. За първи път летяхме за планински първенец със самолет, за да спестим максимума от времето. Планът беше прост: нискотарифен полет от София до Задар, рентакар и газ към подножието на върха.
Полетът в петък вечерта беше колкото едно кафе време – кацнахме в 20:30 ч. На летището в Задар взехме колата и веднага се насочихме към стария град. Бяхме резервирали апартамент с две спални през Booking. Към нас се присъедини и Димо от Ямбол – за него Динара не беше просто поредният баир, а финалната права. Това беше последният връх, който му липсваше, за да затвори големия проект за 12-те балкански първенци.
Настанихме се бързо, защото знаехме, че истинската работа тепърва предстои. Когато целта ти е балкански първенец, сънят е лукс, а подготовката – закон.
Тактическо изчакване и морски мелодии
След като хвърлихме багажа, веднага тръгнахме на лов за вечеря, но планинарският късмет в града не е като в хижата. В 22:00 часа кухните на ресторантите в Задар вече бяха затворили кепенците. Резултатът? Класика в жанра – пица на парче на крак, колкото да не е без хич. Прогнозата за времето също реши да ни изпитва. Даваха го тежко: дъжд, гръмотевици и никаква милост. Единственият ни шанс за „прозорец“ се очертаваше в неделя. Затова съботата я обявихме за ден за разузнаване и туризъм. Отидохме до националния парк „Кърка“ – място, което сериозно конкурира Плитвишките езера по красота. Водопади, зеленина и много вода – природата там си знае работата.
Върнахме се в Задар в късния следобед, за да усетим духа на стария град. Задължителната спирка беше крайбрежната алея и прочутият Морски орган. Технологията е уникална – работи на принципа на аерофоните. Вълните бутат въздуха през отвори в стъпалата, а 35 скрити тръби в резониращи кухини свирят естествени, малко меланхолични мелодии. Алеята беше пълна с народ – от хлапета до старци, всички притихнали пред безплатния концерт на Адриатика (някои и с биричка в ръка).
Веднага след музиката на морето, стъпките ни отведоха до „Поздрав към слънцето“. Това е брутална инсталация – огромен стъклен кръг с вградени слънчеви панели. През деня трупат енергия, а вечер захранват около 300 цветни лампи, които светят в ритъма на вълните. Шоуто е пълно и определено си заслужава да се види, преди да захапеш баира.
Между венецианските зидове и най-красивия залез
Задар не е просто град, а историческото сърце на Далмация. Старата му част е под защитата на ЮНЕСКО заради венецианските отбранителни съоръжения от XV–XVII век. Ние сме тук заради чукарите, затова няма да ви изнасяме лекции, но ако сте в района, ето „точките“, които не трябва да пропускате (освен Органа и Слънцето):
- Църквата „Свети Донат“: Символът на Задар – внушителна ротонда от IX век с акустика, която ще ви накара да настръхнете.
- Катедралата „Света Анастасия“: Най-голямата в района. Камбанарията ѝ предлага панорама, която оправдава всяко стъпало.
- Римският форум: Останки от най-големия форум на източния Адриатик, разположени точно пред „Св. Донат“.
- Народният площад (Narodni trg): Сърцето на града, където животът кипи около часовниковата кула.
- Улица „Калеларга“: Главната пешеходна артерия. Казват, че е по-стара от самия град – идеална за кафе и зяпане на хора.
- Площадът на петте кладенеца: Венецианско инженерно чудо от XVI век за събиране на вода по време на обсади.
- Крайбрежната алея (Riva): Тук е мястото за залеза. Самият Алфред Хичкок е казал, че в Задар е най-красивият залез в света. И да ви кажа – не е излъгал старецът.
След културната обиколка този път не рискувахме с пица на крак. Намерихме един от добрите ресторанти в града и заредихме батериите с истинска храна. Знаехме, че на следващия ден ще ни трябва всяка калория за това, което ни чакаше в Динарските Алпи.
Танц с гръмотевиците над Книн
Неделя сутрин. Часът е 05:00. Тръгваме от Задар в посока град Книн, а небето над нас приличаше на сцена от апокалиптичен филм. Вместо изгрев, ни посрещнаха тежки черни облаци, които се разкъсваха от светкавици точно над Динарските планини. Прогнозата не ни беше излъгала – времето реши да ни покаже кой е истинският господар тук.
Целта ни беше връх Синял (1831 м) – най-високата точка на Хърватия. Предстояха ни около 140 километра до паркинга в подножието. Не натискахме газта излишно по магистралата; нямаше смисъл да бързаме за среща със светкавиците. Стратегията беше ясна: караме бавно и чакаме Негово Величество Времето да се смили над нас. Google Maps показваше около два часа път.
В Книн спряхме за по едно бързо кафе – колкото да отворим очите и да проверим радара. Около 07:00 ч. стигнахме изходната точка, точно до прочутия син фургон (кантон). Гледката обаче беше отчайваща: валеше „като из ведро“. В такава ситуация има два варианта – или се предаваш, или чакаш своя момент. Избрахме второто. Пуснахме седалките назад и ударихме една тактическа дрямка в колата, докато дъждът барабанеше по ламарините.
Кал, мъгла и планове на сляпо
Не след дълго дъждът почти спря, но в далечината гръмотевиците продължаваха своя концерт. Погледнахме се тримата и без много приказки взехме решението: тръгваме нагоре!
Теренът ни посрещна „гостоприемно“ – хлъзгаво, стръмно и напоено с вода. Захапахме червената маркировка и на бърз ход започнахме да катерим денивелацията към заслон „Мартинова кошара“. Този заслон е ключова точка – намира се горе-долу по средата на прехода, но до него вече си „изял“ повече от половината денивелация. За скромните 4 километра разстояние качваш цели 720 метра вертикала.
Когато стигнахме заслона обаче, картинката беше покъртителна. Вътре беше мръсно, порутено и тотално изоставено на времето. Става само за крайна нужда при бедствено положение и то за няколко часа, колкото да не те отнесе бурята. Не се задържахме и продължихме, но тогава започна истинският „филм“.
В гъстите облаци и плътната мъгла някак успяхме да изгубим маркировката. GPS-ът ни изигра лош номер – изведнъж ни локализира на съвсем друго място и се озовахме в капан: пред нас само отвесни скали, мъгла и нищо напред. Бяхме заклещени между скалите и нищото, докато планината ни тестваше нервите.
Преживяване под прицел и триумф в бурята
В един момент облаците се разкъсаха за секунди и видяхме спасението – реброто към върха беше вдясно от нас. И изненада: на него забелязахме две фигури. Нямаше време за мислене. Гръмотевиците се върнаха с пълна сила, а ние бяхме в „капан“ точно над една рехава иглолистна гора – най-лошото място за мълнии. Ударихме един спринт нагоре и настигнахме хората. Оказаха се баща и дъщеря от Полша, също толкова корави и решени да стигнат горе, колкото и ние.
В този момент дъждът премина в суграшица, а гърмежите станаха толкова начесто, че картинката стана повече от „интересна“. Вече бяхме петима. Затичахме към върха, докато около нас по билото се виждаха зловещи тъмни кръгове – пресни следи от паднали мълнии. Ситуацията не изглеждаше хич добре, но мокри до кости, продължихме напред. Пътеката се виеше през гъст клек, където борбата беше с хлъзгавите клони – всяка крачка беше потенциално падане, но целта беше твърде близо.
След 8 километра и 1250 метра денивелация в пороя – УСПЯХМЕ!
Горе на върха ни посрещнаха брутален вятър и дъжд, но поне гръмотевиците най-после спряха. Не губихме време – бърза снимка за историята и веднага се свряхме петимата в едно миниатюрно заслонче с диаметър едва метър и половина. В планината приятелствата се завързват бързо. Полякът извади шишенце със „загряваща течност“ за тонус, аз изрових бисквити за мезе и така, в това тясно пространство, изчакахме суграшицата да превали. Планинарска идилия в „кутийка“!
СЛЪНЦЕ ЗА ФИНАЛ И ПРАЗНИК В ЗАДАР
Щом времето отпусна малко примката, тръгнахме надолу с бърза крачка. Решихме да не се връщаме по същия път, а да затворим кръгов маршрут, за да видим планината и от другата ѝ страна. Слизането беше скоростно, а „Цар Слънце“ реши да се покаже като за награда чак когато наближихме колата. Едва тогава, на сухо и светло, успяхме най-после да извадим и да хапнем сандвичите, които бяхме приготвили още предния ден. Стигнахме до базата (рентакара) и поехме обратно към Задар.
Тази вечер обаче не беше просто поредният край на преход. Имахме сериозен повод за черпене. Димо официално сложи точка на своя мащабен проект „12-те балкански първенци“. Ударихме по една ледена бира за неговия успех и за това, че въпреки бурята, Динара ни пусна да се качим. На нас с Деси ни остават още няколко върха от списъка, но в онзи момент просто бяхме щастливи, че сме долу живи, здрави и мокри.
Сутринта се събудихме с онази специфична планинарска удовлетвореност – бяхме победили и лошото време, и собствената си умора. Планината ни тества, но ние не се дадохме. Рано сутринта се върнахме на летището, оставихме колата, която бяхме наели, и хванахме самолета обратно към България. Динара остана зад нас – сурова, величествена и вече част от нашите Mountain Memories.
Малко снимки от прехода:
