Армения – Връх Северен Арагац 4090 м.
Дата на изкачване: 20 август 2026 година.
Държава: Армения
Връх: Северен Арагац – 4090 м.
Изкачили върха: Димитър Томов, Десислава Маринова, Спас Жильов
Височина в Азия: № 18
Проект: „47 първенци в Азия“
Изкачена надморска височина: 1507 м.
Разстояние на прехода: 18,38 км. В двете посоки
Време за изкачване: 10 часа и 15 минути. В двете посоки
Необходима екипировка: Високи обувки, Препоръчителни – въже, каска, седалка.
Описание на изкачването: Дълъг преход с надморска височина над 1500 м.
Най-добро време за посещение: Август – Септември.
Настаняване: В хотел
Ограничения: Не, но не забравяйте да вземете паспорта си.
Карта на маршрута до връх Арагац от паркинга.
Мисия Армения: Предизвикателството на четирите върха и истинският Северен Арагац
Всяко голямо планинарско приключение започва с една мечта, доза импулсивност и… няколко неочаквани завоя по пътя. Нашата нова цел ни отведе право към сърцето на Малкия Кавказ – мистичната и древна Армения. Водени от амбициозния ни проект „47 Азиатски първенци“, погледите ни бяха приковани в най-високата точка на страната: вулканичният масив Арагац.
Арагац не е просто обикновена планина. Арагац е огромен вулканичен масив който ни предизвикваше със своя характер – четири зъбати върха, заобиколили величествена кратерна калдера. Когато разглеждахме картата, бързо разбрахме разликата между комерсиалния туризъм и истинското планинарство тук. Повечето групи се насочват към Южния връх, който със своите 3888 метра е най-достъпен и не изисква катерене. Зад него кротко стоят Източният (3908 м) и леко по-дивият Западен връх (3995 м). За нас обаче компромиси нямаше. Целта ни беше истинският покрив на Армения – суровият Северен връх, извисяващ се на респектиращите 4090 метра. Място, което не прощава на неподготвените със своите сипеи и технични скални жандарми.
Когато планината каже „Не сега“: Първи стъпки и неочаквани обрати
Всичко започна в една съвсем обикновена вечер, в която емоцията надделя над хладнокръвното планиране. След бързо проучване, купувам самолетни билети за месец юни. Намирам препоръчан местен водач в интернет и започваме трескави уговорки за логистиката. Няколко дни по-късно към мен и проекта се присъединяват и двама спътници – Спасимир Жильов и Петър Марков. Пъзелът изглеждаше нареден, билетите – купени, а ние просто брояхме дните до заминаването.
Но планината винаги има последната дума.
Само няколко седмици преди полета, арменският ни водач ни свали на земята със стряскаща новина: „Върхът е абсолютно недостъпен.“ Оказа се, че за първи път от много години насам в планината е паднало толкова огромно количество сняг за сезона. Тъй като нашата фикс-идея беше суровият и техничен Северен връх, а не просто туристическа разходка до Южния, бяхме изправени пред избор: или да рискуваме провал, или да сменим датите.
Решението беше взето – сменяме полетите за август. И точно тук, още преди да сме стъпили на кавказка земя, планината започна да отсява хората. Един от участниците, Петър Марков, категорично отказа да пътува на новите дати. По-неприятното беше решението му, че няма да ми преведе нито цент за билета, който бях закупил лично за него на доверие. Моя грешка – вярвах, че в планинарските среди мъжката дума и коректността са закон, но явно изключения има навсякъде. След кратки и безсмислени разправии, просто изтрихме този човек от чата и от плановете си. Изводът остава за мен, а планината сама показва кой има място в нея.
След това бързо пренаредихме картите. Срещу скромно доплащане от 50 евро на човек към авиокомпания Aegean, полетите ни бяха презаверени за периода 16 – 22 август. Това беше първият път, в който купихме билети „на сляпо“, без да проверим детайлно капризите на времето и сезона в конкретния регион. Урокът беше научен, апетитът за приключения – удвоен, а крайната цел ни чакаше по-слънчева и гостоприемна в края на лятото.
Армения, идваме
Ден 0: Спринт през Атина и нощната мистерия на Ереван
Големият ден настъпи. Натоварихме раниците, проверихме екипировката за последно и потеглихме от Перник в посока летище София. Предстоеше ни класическа въздушна логистика с авиокомпания Aegean с прекачване в Атина. Полетът ни беше планиран за 21:20 ч. вечерта и само след час бяхме на гръцка земя.
Часът е 22:30. Всичко се движи по план, но има една уловка – следващият ни самолет излита точно след 45 минути. Преди да тръгнем, бяхме проучили и други варианти: нискотарифните Pegasus през Турция ни спестяваха по около 120 евро на човек в двете посоки, но цената беше безумна – 34 часа висене по летищата. В планинарството времето и енергията често струват повече от спестените пари. Затова избрахме Атина, а цената за това беше… нов брутален спринт по терминалите.
Ако някога ви се налага да прекачвате в Атина за кратко време, имайте едно наум: за да стигнете от Терминал B до Терминал A, буквално трябва да излезете от сградата и да минете през проверките наново. Заедно със Спас, който тичаше рамо до рамо с мен, бързо намерихме служители на сигурността, показахме билетите и ни пуснаха през Fast Track. Тази малка хитрост ни спаси. Точно в 23:15 ч. бяхме на гейт А12 – уморени, леко задъхани, но успешно на борда по посока Ереван.
ПРАКТИЧЕСКИ СЪВЕТ ЗА ПЪТУВАНЕ ИЗВЪН ЕС: Не изпращайте банкови капарота на местни водачи на сляпо. За транзакция от 50 евро, банките ни таксуваха цели 32 евро такса! По-добре откажете предварително плащане с аргумента за високите банкови разходи.
Добре дошли в Армения… Къде изчезна токът?
В 2:15 ч. след полунощ колесниците на самолета докоснаха арменската земя. Първата ни задача на летището в Ереван беше ясна – бърза логистика. Тъй като страната е извън Европейския съюз, роумингът за българския ни оператор можеше да излезе доста скъп. Веднага обменихме малко пари и взехме местни SIM карти с неограничен интернет за около 3000 арменски драма (което се равнява на скромните 7 евро). Взехме предварително резервираната кола под наем и дадохме газ към хотела с мисълта за няколко часа бърз сън преди разузнаването на града.
Тогава обаче се сблъскахме с нещо много странно. Навлизайки в централната част на арменската столица, се озовахме в пълен, настръхващ мрак. Нито улични лампи, нито светещи реклами или витрини на магазини – нищо. В тъмнината се забелязваха единствено силуети на хора, които се разхождаха из призрачните улици, осветявайки си пътя с телефони. Първоначално се зачудихме дали това е нормално за града, или сме попаднали в някакъв филм.
Бележка от архива на Mountain Memories: По-късно разбрахме истината за тази мистична първа нощ на 17 август. Оказа се, че по същото време местното енерго (Electric Networks of Armenia) е провеждало мащабни спешни и планирани ремонти по остарялата електропреносна мрежа в централните райони на града. С две думи – уцелихме класически локален режим на тока!
Както и да е, в този момент умората си каза думата. Намерихме хотела по тъмно, легнахме и заспахме моментално. На сутринта ни предстоеше да видим истинското лице на Ереван… вече на светло.
Ден 1: Сърцето на Ереван – от паметта за миналото до модерния пулс на града
Сутринта започна лежерно. Алармата извъня в 10:00 ч., хапнахме набързо по един сандвич в хотела и бяхме готови да опознаем Ереван. Първата ни цел за деня беше Цицернакаберд – Мемориалният комплекс, посветен на Арменския геноцид.
Домакинята от хотела ни даде безценен съвет: „Не тръгвайте с колата под наем в центъра. Всички паркинги са препълнени и платени, хванете си такси.“ За целта използвахме приложението Yandex Go (руският еквивалент на Uber), което в Армения работи безотказно. Изненадата ни беше огромна, когато разбрахме, че таксито през целия град до мемориала ни струваше скромните 1000 драма (около 4.50 лв.)!
Какво е Цицернакаберд? Това е свещено място за всеки арменец. Мемориалът е разположен на хълм над града и е издигнат в памет на 1.5 милиона арменци, загинали по време на геноцида в Османската империя в началото на XX век. Архитектурата е внушителна: 44-метров разделен обелиск, символизиращ прераждането на нацията, и 12 наклонени пилона, пазещи вечния огън в памет на изгубените провинции. Място за размисъл, което те кара да замълчиш.
От древната вяра до модерния блясък
След като разгледахме мемориала, отново извикахме такси през приложението, за да ни свали в ниската част на града. Спряхме пред най-голямата и известна църква в столицата – Катедралата „Свети Григорий Просветител“ (Saint Gregory The Illuminator Cathedral).
Защо е специална? Завършена през 2001 г. по случай 1700 години от обявяването на християнството за официална религия в Армения (Армения е традиционно считана за първата държава, приела християнството като държавна религия.), тази катедрала е истински колос. Тя съхранява свещените реликви на Свети Григорий и впечатлява с типичната си за региона архитектура от розов туф и огромни, строги пространства отвътре.
От катедралата се отправихме пеша към емблематичния Площад на Републиката (Republic Square). Мястото е изключително красиво – заобиколено от масивни, величествени сгради в неокласически стил, изградени от розов и вулканичен камък. Наоколо са разположени прочутите пеещи фонтани, а архитектурният ансамбъл веднага те кара да усетиш мащаба на града.
От площада хванахме нагоре по Северния проспект (Northern Avenue). Това е модерната пешеходна артерия на Ереван, открита в началото на XXI век. Улицата е изпълнена с луксозни магазини, модерни сгради, кафенета и улични музиканти. Тъй като Ереван е сравнително компактна столица, това ни позволи да обходим най-интересните точки изцяло пеша в рамките на един ден. Естествено, нямаше как да подминем и прочутия символ на града – скулптурата „Ключът на Ереван“, пред която се снимахме за спомен.
Вкусна глътка въздух пред Операта
В края на Северния проспект се озовахме пред грандиозната сграда на Операта, разположена на огромния площад „Свобода“. Архитектурата ѝ е наистина впечатляваща и веднага извадихме телефоните за няколко красиви кадъра.
Жегата в август обаче вече си казваше думата. Точно под сградата на Операта, вдясно, открихме спасение – прохладното и много уютно заведение „Melody“. Това беше идеалната спирка за почивка. Седнахме на сянка, за да съберем сили и да опитаме традиционната арменска кухня. Арменският лаваш, съчетан със свежи местни разядки и месо, се оказа точно това, от което имахме нужда след дългия преход в горещината.
От древните ръкописи до панорамата, която спира дъха
След като презаредихме батериите с традиционни ястия от богатото меню на „Melody“, бяхме готови за следващата доза култура и история. Отправихме се към Матенадаран.
Какво е Матенадаран? Това не е просто музей, а едно от най-големите хранилища за древни ръкописи в света. Наречен е на създателя на арменската азбука – Свети Месроп Маш. Сградата е монументална и пази над 20000 уникални християнски и ориенталски манускрипта, оцелели през вековете на войни и изпитания. Истинска съкровищница на човешкото познание.
Вместо да вървим по натоварените булеварди, свихме встрани по една чаровна малка уличка и неусетно излязохме почти в най-горната част на емблематичната Каскада на Ереван (Yerevan Cascade).
Какво представлява Каскадата? Това е гигантско, монументално стълбище от бял травертин, което свързва ниската централна част на Ереван с високопланинските квартали. Отвън е украсено с десетки фонтани, модерни скулптури и красиви цветни градини на всяко ниво, а във вътрешността му се помещава център за съвременно изкуство.
Оттам продължихме към най-високата точка на стълбите, издигаща се точно под величествения Мемориал на 50-годишнината от Октомврийската революция.
За монументът: Този огромен обелиск символизира съветската епоха в архитектурата на града и се вижда от почти всяка точка. Изкачването до него си заслужаваше всяка капка пот!
Гледката отгоре беше феноменална – целият Ереван лежеше в краката ни като на длан. При малко по-ясно време или в ранните сутрешни часове оттук се открива величественият силует на библейския връх Арарат. Монумента „Майка Армения“ обаче решихме да оставим за някой от следващите дни, когато ще се приберем по-рано, защото жегата, недоспиването от полетите и натрупаната умора започнаха сериозно да ни смазват.
Тръгнахме надолу по стълбите. Интересно откритие беше, че във вътрешната им дясна част има скрити безплатни ескалатори, които помагат на по-трудноподвижните хора или на изморените туристи да спестят катеренето. Ние, като истински планинари, естествено не ги ползвахме и заложихме на класическото ходене. Когато слязохме в ниската част, малко преди площад „Франция“, се озовахме в прекрасен малък парк. Беше пълен с хора, почиващи по пейките и любуващи се на екстравагантните и интересни статуи (дело на световни автори като Фернандо Ботеро).
Спасение в хладината и една „синя“ изненада
Часът вече гонеше 17:00 и времето най-после започна леко да разхлажда. По улиците се изля вълна от туристи и местни. Решихме да седнем на по студено капучино в едно кокетно кафене на ъгъла на главната улица. Докато аз дооправях детайлите и логистиката по плана за предстоящата седмица в планината, Деси прегледа картата и установи, че без да искаме сме пропуснали едно много важно място – Синята джамия.
Набързо си изпихме кафето и се отправихме натам, за да затворим пълния кръг от големи забележителности в града за днес.
За Синята джамия: Построена през XVIII век, тя е единствената действаща джамия в Ереван днес. Пространството вътре е като истински оазис на спокойствието – красива градина с вътрешен двор, заобиколена от деликатни сини и зелени ислямски мозайки, които контрастират на типичния за града розов туф.
Логистика, забравени покупки и чаша истински арменски коняк
Денят вече напредваше, започна да се смрачава и решихме да минем през един магазин за някои основни неща (вода, дребни провизии) и да се прибираме към хотела. Хванахме такси, върнахме се, но веднага след като прекрачихме прага на стаята, Деси с ужас установи, че е забравила част от покупките ни в едно от малките шкафчета за багаж на супермаркета. Нямаше как – трябваше да се връщаме обратно в центъра.
И понеже стана време за вечеря, решихме да съчетаем полезното с приятното. Стратегически бяхме избрали хотела ни да е на една крачка от метростанция („Станция Ереван“), за да не се забиваме с колата в трафика. Само срещу скромните 0.36 цента (около 70 стотинки за билетче!) и след броени минути с метрото бяхме обратно на жълтите павета.
Взехме забравения багаж и веднага намерихме страхотен местен ресторант. Да си в Армения, където цените в заведенията са изключително ниски за нашия стандарт, и да не се насладиш на вечерния живот, е истински грях! Седнахме на богата вечеря с традиционни кавказки специалитети и, разбира се, по чаша от прочутия с мекия си вкус петзвезден арменски коняк – перфектният завършек на един дълъг ден.
Ден 2: Южно приключение – от българските силузи в Арени до величието на Арарат
Днешният ден беше отреден за сериозен културно-исторически туризъм извън столицата. Целта ни беше да опознаем Южна Армения и някои от най-свещените ѝ места. Алармата извъня безмилостно в 6:30 ч. Последва бърз душ, стегната закуска и точно в 7:30 ч. вече бяхме зад волана в посока първата ни точка – манастира Нораванк. В 9:25 ч. колата ни паркира в подножието му, готови за детайлно проучване.
Какво е Нораванк? Построен през XIII век, този манастирски комплекс е истински шедьовър на средновековната арменска архитектура. Разположен е в тесен, дълбок каньон, а самите църкви са изградени от камък, който перфектно се слива с околните отвесни червени скали. Най-известна тук е двуетажната църква Surb Astvatsatsin (Света Богородица), до чийто втори етаж се стига по изключително тясно и стръмно външно каменно стълбище без парапети – истинско планинарско предизвикателство в градски условия!
Българската следа в Арени и една „кавказка ракия“
След като попихме от красотата на Нораванк, се отправихме към намиращото се наблизо село Арени за тур и дегустация в местната винарна – сочена за най-добрата в цялата страна. Регионът е известен с това, че тук е открита най-старата винарна в света (на над 6000 години!).
Качиха ни директно във фабриката, където ни обясниха в детайли технологичния процес. И точно тук дойде най-изненадващата изненада – оказа се, че огромните неръждаеми силози, в които съхраняват уникалното си вино, са произведени и закупени от България! Гордостта ни стана още по-голяма.
След обиколката ни върнаха в дегустационната зала. Домакините гордо ни предложиха да опитаме тяхната „гроздова водка“. Като българин нямаше как да подмина това предизвикателство. Е, след първата глътка бързо ни стана ясно – това си беше чиста, класическа гроздова ракия с цели 53% алкохолен градус! Доста силна, пареща и нямаща нищо общо с водката, но щом местните така са решили да я наричат – бяхме склонни да се съгласим.
Голямата лудница в Хор Вирап и битката с кориандъра
В 10:50 ч. потеглихме към емблематичния Хор Вирап. Когато пристигнахме, се сблъскахме с реалността на комерсиалния туризъм – хиляди коли, десетки автобуси и огромни тълпи. Тъй като часът беше вече 12:00 и стомасите ни започнаха да напомнят за себе си, решихме първо да хапнем. Взехме си традиционни местни печива – нещо като пирожки, пълни с кайма, тиква и праз лук. Изключително вкусно и засищащо хапване на крак преди същинската обиколка. Изпихме по едно кафе и поехме нагоре по пътеката към манастира.
Историята на Хор Вирап: Това място е люлката на арменското християнство. Името буквално означава „дълбока яма“. Според легендата, точно тук крал Тиридат III затваря Свети Григорий Просветител в подземна тъмница, пълна със змии, където светецът оцелява по чудо цели 13 години. След като Григорий излекувал царя от тежка болест, владетелят приел християнството и обявил Армения за първата християнска нация.
Изкачихме се и на хълма над самия манастир, за да направим панорамни снимки. Оттук се открива най-красивата гледка към Хор Вирап, разположен на преден план, и извисяващия се точно зад него заснежен гигант Арарат.
Слязохме обратно до колата и се отправихме към градчето Вагаршапат (известно още като Ечмиадзин) – духовната столица на страната. В 14:00 ч. паркирахме на безплатен паркинг и тръгнахме пеша в търсене на ресторант за обяд. За съжаление, в района нямаше добри заведения и се наложи да се задоволим с местно заведение за бързо хранене. И тук дойде моят личен кошмар – оказа се, че арменците слагат обилно кориандър във всичко. За мен тази подправка е абсолютно немислима, така че обядът се превърна в едночасово чистене на зелени листенца от храната. Е, в чужда държава сме, езиковата бариера си каза думата, но това също е част от чара на пътуването.
След като спасихме каквото можахме от обяда, се отправихме към сърцето на комплекса – Ечмиадзинската катедрала. За да стигнем до нея, минахме под величествения каменен релеф, изобразяващ крал Тиридат III и Григорий Просветител.
За Ечмиадзинската катедрала: Тя е сред най-старите катедрали в света и традиционно се счита за най-старата катедрала, построена като такава! Основана е още през 301-303 г. от самия Свети Григорий. Мястото е арменският еквивалент на Ватикана и е седалище на върховния патриарх на Арменската апостолическа църква.
Катедралата отвън е зашеметяващо красива. Обиколихме я от всички възможни ъгли и направихме десетки кадри, за да изберем перфектната снимка за корицата на нашия пътепис. На излизане от красивия и зелен парк минахме и през модерната, но много интересна църква „Свети Архангели“ (Holy Archangels Church), построена през 2011 г. с много специфична кръгла архитектура.
Към 16:00 ч. бяхме разгледали всичко в района и потеглихме обратно към Ереван, но с една задължителна последна спирка по пътя – руините на Звартноц.
Какво е Звартноц? Това са останките от уникална триетажна катедрала от VII век, която е била едно от най-високите и впечатляващи архитектурни творения за времето си. Въпреки че е разрушена от мощно земетресение през X век, извисяващите се днес колони, орнаменти и арки пресъздават невероятния мащаб на миналото. Обектът е под закрилата на ЮНЕСКО.
Ден 3: Мистични манастири, каменни симфонии и антични богове
Планът за днешния ден беше ясен и малко по-лежерен. Решихме да се отправим на изток от Ереван за една последна порция културни забележителности преди големия ден на изкачването. Целта беше да съберем красиви емоции, но и да си оставим време за качествена почивка вечерта. Бърз сутрешен душ и бяхме в колата на път към първата ни спирка – манастира Гегард.
Навигацията показваше около час път от Ереван и скоро паркирахме пред комплекса. На входа веднага ни поискаха пари в брой за паркинг. Ние обаче вече бяхме „опечени“ туристи тук – поискахме да платим с карта. Естествено, терминал нямаше, вдигнаха ръце и в крайна сметка паркирахме напълно безплатно. Малък планинарски трик за спестяване на дребни измами!
Какво е Гегард? Този манастирски комплекс е обект на ЮНЕСКО и е едно от най-внушителните места в страната. Основан е през IV век, а името му означава „Манастирът на копието“. Според преданията тук дълго време се е пазило копието на Лонгин, с което е прободен Исус Христос на кръста. Това, което го прави уникален, е архитектурата – по-голямата част от църквите и параклисите са буквално изсечени дълбоко в монолитната скала.
Вътре в скалния манастир атмосферата е мистична и настръхваща. Тъмно е, няма никакво изкуствено осветление, а единственият източник на светлина са десетките горящи свещи от вярващите, които хвърлят дълги сенки по вековните каменни стени. В лявата част на основната зала открихме естествено аязмо с изворна вода. На излизане се качихме по скални стъпала над манастира, където се влиза в друга скална камера с изсечени кръстове (хачкари) и голям отвор в пода, гледащ към долната църква. Там уцелихме невероятен момент – една жена пееше традиционни арменски духовни песни, а ехото и акустиката, които се пречупваха през скалния купол, бяха просто космически.
Симфонията на природата и Храмът на Слънцето
След като излязохме от Гегард, се върнахме малко назад по пътя, за да се спуснем в каньона на река Азат, където се намира природният феномен Симфония от камъни (Symphony of Stones).
За феномена: Това е зашеметяваща природна забележителност в каньона Гарни. Представлява огромни, отвесни скални стени, съставени от перфектни шестоъгълни базалтови колони, формирани преди хилядолетия вследствие на охлаждане на вулканична лава. Погледнати отдолу, колоните изглеждат досущ като тръби на гигантски орган, изваян от природата – оттам и името им.
Веднага след каньона се отправихме към може би най-фотогеничното място в цяла Армения – езическия Храм в Гарни, посветен на бога на слънцето Митра.
Защо е толкова известен? Това е единствената изцяло запазена гръко-римска колонада в Армения и в целия бивш Съветски съюз. Построен е през I век от н.е. и е оцелял по чудо след приемането на християнството в страната, тъй като е бил ползван за лятна резиденция на кралските семейства. През 1679 г. е разрушен от мощно земетресение, но през XX век е напълно реставриран парче по парче.
Когато застанеш пред храма, буквално не можеш да отделиш очи от него. Изглежда като декор от исторически филм или като перфектно нарисувана картина на фона на дълбокия каньон зад него. Архитектурата е толкова изящна и симетрична, че просто не спираш да натискаш спусъка на камерата, търсейки перфектния ъгъл. Разглеждането на храма ни отне около половин час, след което седнахме на по едно бързо кафе наблизо. С това културната програма приключи и се отправихме обратно към нашия хотел в Ереван. Време беше за сериозна почивка, стягане на раниците, преглед на топлото облекло, котките и челниците. Пулсът ни вече се учестяваше – чаканият момент наближаваше. Утре предстоеше Мисия Арагац!
Ден 4: Сърцето на вулкана и битката за истинския Северен Арагац (4090 м)
Северният връх на Арагац е най-високата точка в Армения (4090 м), най-суровият и технически труден от четирите върха на този затихнал вулканичен кратер. Денят на истината започна в брутално ранен час. Будилниците иззвъняха в полунощ, а в 3:30 ч. сутринта вече напускахме потъналия в сън Ереван с колата под наем.
Около 5:30 ч., точно когато първите лъчи на слънцето започнаха да багрят кавказкото небе, пристигнахме на емблематичното езеро Кари (Kari Lake), разположено на респектиращите 3190 метра надморска височина. Оттук започва нашият дълъг маршрут. За изкачването на Северния връх в двете посоки се изискват между 10 и 12 часа сериозно движение. Навигацията по горния хребет е изключително сложна – по маршрута няма никаква маркировка, пътеката на места напълно се губи в безкрайните каменни морета, а пирамидките от камъни (турчетата) са рядкост. Снегът по високите части се задържа чак до средата на август, превръщайки прехода в истинско алпийско предизвикателство.
Първо изпитание: Премката и цената на денивелацията
В началото тръгнахме по сравнително добре утъпкана пътека. Постепенно обаче теренът се промени – зеленината изчезна, заменена от коварна алпийска смес от трева и камъни. Важно правило тук: всеки камък се мърда! Стабилността е илюзия, а по целия маршрут няма нито една капка вода, така че раниците ни тежаха сериозно от запасите.
Първата ни междинна цел беше премката между Южния и Западния връх. Достигнахме я с добро темпо. Оставихме раниците за около 15 минути – време за кратка почивка, глътка вода и бърза аклиматизация преди следващия, психологически труден етап.
За да стигнеш до най-високата точка, трябва да се спуснеш право в огромния централен кратер на вулкана. Това означаваше едно – губене на близо 300 метра трудно спечелена денивелация на височина над 3800 метра. Болезнено за всеки планинар, но това е единственият начин да се усети истинският, див характер на Арагац. Спускането ни прекара през няколко масивни снежни преспи, след което се озовахме на дъното на кратера. Пред нас се изправи Той – величественият и стръмен Северен връх. Слизането в кратера и последващото катерене по сипеите на Северния връх изискват перфектна физическа подготовка. Теренът е изключително ронлив – всяка крачка нагоре по дребния сипей изисква двойно усилие.
Фалшивият връх и моментът на истината
Изкачването започна по стръмни серпентини. Умората и разреденият въздух започнаха прогресивно да се натрупват в мускулите ни. Малко преди финалния хребет, около кота 3800 м, седнахме да пием по вода и да презаредим със сладки неща. Оставаха най-важните 300 метра до върха.
След още малко борба със сипея излязохме на така наречения Фалшив връх. Това е мястото, до което стигат повечето туристи и дотук нещата са сравнително безопасни. Но за нас, като част от проекта ни „47 Азиатски първенци“, истинският връх беше по-напред, разделен от нас от тесен, остър и зловещо изглеждащ скален ръб.
Точно тук нашият арменски водач – Вазден Ян (Vadzen Yan) – спря, обърна се към нас и ни попита право в очите:
– Сигурни ли сте, че искате да преминем оттук? Доста е опасно, а няма как да се осигурим с въжета.
Деси погледна малко недоверчиво към мен и ронливата бездна отстрани:
– Аз не желая да минавам този скален ръб без въже… – каза тя.
Погледнах ситуацията реално. Знаех на какво сме способни.
– Остави раницата и тръгвай веднага след Вадзен! – казах ѝ аз. Личеше си, че той е човекът с огромния опит в тази планина и знае точно къде да стъпва.
Аз застъпих веднага зад Деси, за да ѝ давам сигурност, а Спас се нареди зад мен. За него, в типичния му стил, нещата изглеждаха лесни. Когато го попитах: „Спасе, как се чувстваш?“, той просто се усмихна и ми хвърли епичната реплика:
– Споко, брат, аз съм се прежалил!
На покрива на Армения!
Преминаването на финалния ръб изискваше 100% концентрация и стоманени нерви. Скалата на Арагац е вулканична и изключително несигурна – всяка една хватка и стъпка трябваше да се проверява по три пъти, преди да пренесеш тежестта си. Всяко подхлъзване или падане по този сипей тук би било фатално за коленете и живота.
При сухо, стабилно лятно време и с предходен планинарски опит на голяма височина, Северният връх може да се премине без въжета, но той категорично НЕ Е подходящ за начинаещи туристи. Разумният избор за вашата сигурност е винаги да наемете местен опитен водач.
След кратки, изпълнени с адреналин премеждия по скалния ръб, в 10:24 ч. местно време стъпихме на най-високата точка. Всички четирима бяхме на върха! Усещането да стоиш на покрива на Армения след всички перипетии, смени на полети и трудности беше неописуемо.
Победа на върха и бягство от бурята
Времето горе беше просто чудесно. Въпреки предварителните прогнози, които стряскаха с предупреждения за мощни следобедни гръмотевични бури, Арагац реши да бъде гостоприемен. Небето беше украсено с леки, фотогенични облаци, благодарение на които направихме феноменални снимки по скалистия ръб. Емоцията и адреналинът бяха толкова силни, че за момент си погледнахме очите и си признахме – бихме се върнали тук отново без никакво колебание!
Още един сериозен връх от проекта ни бе успешно изкачен. Този път не бяхме сами, но бяхме горди, че записахме имената си сред малцината българи, стъпили на истинския Северен връх на Арагац!
Но в планината изкачването е само половината от пътя. Бавно и с максимална концентрация преминахме опасния ръб в обратна посока. Когато стъпихме отново на Фалшивия връх, всички си отдъхнахме с облекчение – най-опасната и технична част на повече от 4000 метра височина беше зад гърба ни.
Коварният сипей и психологическата стена
Оттук започна истинското мъчение за коленете – бавно и монотонно слизане по безкрайния, ронлив сипей. Теренът беше толкова хлъзгав и нестабилен, че всеки от нас падна по няколко пъти. В такива моменти обаче няма място за мрънкане – просто стискаш зъби, изтупваш прахта и продължаваш напред.
Най-големият психологически удар ни очакваше на дъното на кратера. Когато се намерихме долу и погледнахме нагоре към премката, онези 300 метра денивелация, които бяхме изгубили сутринта и сега трябваше да изкачим наново, направо ни спряха тока! Умората вече тежеше оловно. Седнахме на камъните, за да заредим батериите, хапнахме по нещо сладко за бърза енергия и атакувахме баира.
След сериозна борба отново бяхме на премката между Южния и Западния връх. Това беше последната ни дълга почивка. Знанието, че пред нас няма повече изкачвания, ни направи истински щастливи. Допихме и последната капка вода от раниците и потеглихме към езерото Кари.
Местните прогнози в Кавказ не са за подценяване. Дори сутринта да е слънчева, следобедните бури са закон, който може да превърне прехода в капан.
Планината зад нас се променяше с всяка изминала минута. Синьото небе изчезна, върховете се скриха в гъста пелена от тъмни облаци, стана мрачно и рязко застудя. Прогнозата на местната метеорологична станция се оказа хирургически точна – дъждът и гръмотевиците след 15:00 ч. бяха факт. За щастие, ние вече бяхме в ниското.
Около 15:30 ч. пред очите ни най-после се появиха контурите на езерото Кари, а в 16:00 ч. бяхме пред колата – уморени, прашни, но безкрайно доволни. Взехме по едно горещо кафе от крайпътното заведение, за да се стоплим, и потеглихме надолу по завоите към Ереван. След около два часа оставихме нашия страхотен водач Вадзен, прибрахме се в хотела и се отдадохме на напълно заслужена почивка. Мисията беше изпълнена!
Ден 5: Синьото око на Армения, кавказката „Швейцария“ и манастирът в гората
Последният ни ден в Армения започна по най-добрия възможен начин – без никакви аларми! Станахме, когато се събудихме, наредихме багажа в колата и потеглихме на север. Предстоеше ни преход към една от емблемите на страната – величественото езеро Севан.
Докато изкачвахме планинските пътища нагоре, край шосето ни направи впечатление нещо много забавно. Навсякъде имаше сергии и магазинчета, които продаваха бански, пояси и надуваеми дюшеци. Звучеше почти абсурдно, имайки предвид, че се движехме на близо 2000 метра надморска височина в сърцето на планината!
Какво е езерото Севан? Това е най-големият воден басейн в Армения и Кавказ, разположен на около 1900 м надморска височина. Наричат го „Синьото око на Армения“. То е едно от най-високопланинските сладководни езера в света и за местните, които нямат излаз на море, Севан е техният „арменски плаж“.
Паркирахме малко под хълма и първо слязохме до самия плаж. Ивицата не беше голяма, а водата – поне за нашите стандарти – беше брутално студена. Местните обаче си плажуваха и се къпеха съвсем спокойно – както се казва, кой както е свикнал. След това атакувахме стълбите нагоре към хълма, за да разгледаме манастира Севанаванк.
За Севанаванк: Основан през 874 г. от принцеса Мариам, манастирът първоначално е бил построен на малък остров. По съветско време обаче нивото на езерото изкуствено се спуска и днес мястото е красив полуостров. Двете запазени църкви от черен вулканичен туф контрастират уникално на фона на сините води на езерото. Гледката отгоре е просто зашеметяваща.
Хагарцин – белият бисер, скрит в дефилето
Слязохме обратно при колата, взехме по едно бързо кафе и продължихме към манастирския комплекс Хагарцин (Haghartsin Monastery). За целта преминахме през известния тунел Севан, който буквално ни пренесе в друг свят. Пейзажът се промени драстично – сухият вулканичен релеф изчезна, заменен от гъсти, зелени вековни гори. Бяхме навлезли в района на Дилиджан.
Хагарцин се оказа много по-различен от всички манастири, които бяхме видели до момента. Той е сгушен дълбоко в уединено дефиле, близо до ромоляща река.
За Хагарцин: Построен между X и XIII век, този комплекс е бил голямо духовно и културно средище. За разлика от повечето тъмни и сурови арменски храмове, Хагарцин наскоро беше реставриран с подкрепата на шейха на Шаржа (ОАЕ), който бил толкова пленен от мястото, че дарил милиони за спасяването му. Днес сградите блестят с красив светъл камък.
В двора има грандиозна за времето си сграда на трапезария, няколко по-малки църкви, уютно площадче и основния манастир в левия край. Разгледахме го детайлно отвън и отвътре. Тук обаче си дадох сметка за нещо лично. Самите арменски манастири винаги ми изглеждат много по-красиви отвън, вплетени в природата. Отвътре са прекалено тъмни, лишени от светлина и стенописи, мрачни. Едно духовно място би трябвало да те зарежда с позитивна енергия, докато в мен тези интериори по-скоро предизвикваха обратния, леко потискащ ефект.
На кафе с водача в старата кавказка „Швейцария“
Близо до манастира видяхме и доста голям Zip-Line за любителите на адреналина, но нямахме време за него. Отправихме се директно към китното градче Дилиджан, известно като „Арменската Швейцария“ заради прохладния си климат и гъстите гори. Там имахме уговорена среща за по кафе с нашия страхотен водач от изкачването на Арагац – Вадзен Ян!
Разходихме се по известната историческа улица със занаятчийски работилници, където стари къщи от дърво и камък пазят духа на миналото. Седнахме в една местна пицария да хапнем добре, след което изпихме по кафе с Вадзен и се разходихме из центъра.
Времето обаче ни притискаше – днес беше денят, в който трябваше да върнем колата под наем и да изчакаме нощния ни полет обратно. В Армения почти всички забележителности са манастири и църкви, а ние бяхме набелязали още един за финал. Затова завъртяхме волана на запад и оттам – на юг към летището.
Последната ни планирана спирка беше манастирът Матосаванк (Matosavank). Той е напълно изоставен, скрит в гората и нефункциониращ. Като цяло не е сред най-популярните туристически обекти, но на нас ни се искаше да направим една кратка пешеходна разходка до него. Планината обаче отново реши да ни промени плановете – пътят от града нагоре беше в мащабен ремонт, напълно разкопан и недостъпен за нашата кола.
Решихме да не рискуваме и продължихме директно към крайната ни точка – Ереван. Предстояха ни около два часа път на юг, а маршрутът ни прекара през невероятни, диви планински проходи. Където и да погледнеше окото – отвсякъде ни ограждаха величествените и сурови кавказки планини!
Паметникът на буквите и манастирът над бездната
Продължихме на юг през планинските проходи и след около два часа път пред нас се откри една от най-необичайните артистични забележителности в страната – Паметникът на арменската азбука (Armenian Alphabet Monument).
Какво представлява? Издигнат през 2005 г. в подножието на връх Арагац по случай 1600 години от създаването на арменската писменост. Състои се от 39 гигантски, изваяни от розов туф букви, пръснати из полето, придружени от скулптура на самия ѝ създател – Свети Месроп Маш. Всеки турист тук се опитва да открие и да се снима с буквата, съответстваща на неговото име.
Разгледахме буквите, направихме няколко бързи кадъра и забелязахме малка, утъпкана пътека, водеща малко встрани. Тя ни отведе до изцяло стъклен параклис. Архитектурата му беше впечатляваща – модерни стъклени стени, а отвътре целият блестеше в бял мрамор и огромен, пищен полилей. За съжаление, беше заключен и не успяхме да влезем, но гледката дори отвън си заслужаваше.
Върнахме се до колата и след броени минути бяхме пред последния манастир от нашето пътуване – Сагмосаванк (Saghmosavanq).
За Сагмосаванк: Наричат го още „Манастирът на псалмите“. Построен през XIII век, комплексът е разположен на ръба на зашеметяващ, вертикален каньон, издълбан от река Касах. Гледката на суровата каменна архитектура, балансираща буквално над стометровата пропаст на каньона, спира дъха.
На паркинга пред манастира ни посрещнаха дежурните сергии със сувенири, но търговците нямаха късмет с нас – бяхме изхарчили почти всичкия си кеш, а и вече бяхме опитали почти всичко в страната. Влязохме в двора. Мястото излъчваше невероятно спокойствие – хората просто седяха по пейките около храма и се любуваха на безкрайния каньон. Сагмосаванк не беше толкова голям, колкото другите комплекси, но притежаваше особен, суров чар. Наслаждавайки се на панорамата, извадихме последните си останали сандвичи за един импровизиран обяд на открито с гледка към бездната.
Залез над историята и финални стъпки
До нощния ни полет оставаха цели 9 часа. За истинския пътешественик това не е време за губене по летищата, а възможност за последна забележителност! Палихме колата и се отправихме към внушителния мемориален комплекс Сардарапат (Sardarapat Memorial), за да изпратим слънцето там.
За Сардарапат: Това е място с огромна историческа тежест за страната, издигнато на мястото на съдбоносната битка от 1918 г., в която арменците спират настъплението на османската армия и спасяват нацията си от пълно унищожение. Мемориалът е грандиозен – огромни крилати бикове от червен туф, висока камбанария и алея с орли, водеща към Държавния етнографски музей.
Мемориалът е изключително мащабен и висок. Самият етнографски музей вече беше затворен, но ние се разходихме по дългите, тихи алеи на парка в полумрака, за да усетим мащаба му. Ако планирате посещение тук през деня, имайте предвид, че за пълното разглеждане на богатия музей ще ви е нужен поне час, така че си предвидете време.
Нощта бързо покри Кавказ. Към 22:00 ч. бяхме пред терминалите на летището. Държава номер 54 в личния ми списък беше напълно и успешно разгледана! В 22:50 ч. върнахме колата под наем, минахме проверките и седнахме да чакаме полетите – първо към познатата ни Атина, а след това към родната София.
Равносметката за Армения от Mountain Memories
Армения е невероятна страна. Тя ни посрещна с красива столица, мистична природа и изключително добри, гостоприемни и дълбоко религиозни хора. Кулинарният свят тук е интересен, въпреки че за мен най-голямото предизвикателство се оказа… да си намеря храна без кориандър. Ненавиждам тази подправка, а те я слагат буквално навсякъде! Накрая просто се научих да казвам „без кориандър“ още с влизането.
Армения е дестинация, която при добра организация може да се обходи и разгледа отлично в рамките на 6 дни. Успяхме да видим почти всички ключови забележителности и самия Ереван. Единственото място, до което не ни остана време да стигнем, беше далечният манастир Татев в южната част на страната, но това беше съзнателен компромис – за сметка на това отделихме цял ден за голямата ни цел в планината.
Мисля, че се получи перфектната комбинация: успешно изкачване на най-високия и суров покрив – Северния връх на Арагац (4090 м), съчетано с богат и стегнат културен план. Още един спомен, закодиран в сърцата ни, и още един споделен маршрут в дневника на Mountain Memories.
Това не беше туристическа разходка. Това беше експедиция.
Полезни връзки за вашето пътуване:
- Авиолинии: Аеган Airlines
- Локален гид: Vazgen Yan
Малко снимки от прехода: